i can only do so much to fix / all the things that went unspoken

нещо като късно лято-ранна есен във въздуха, ветровита и вятърничава софия и разпиляна мисъл днес. драскам си дълги изречения в един настолен тефтер на работа, предимно защото ми харесва да гледам деформирания си почерк, който все още е красив понякога, както и защото откраднах много интересна химикалка. пише тънко като пръстите, които я държат.
сънувах те — скочи от една висока сграда, за да спасиш чантата ми, която беше излетяла от нея секунди по-рано. скочи изпънат като струна и оцеля. може би най-милото нещо, което си правил за мен.
 
*

Винаги съм си мислела, че живея в най-западната точка на София, не знам дали е вярно, но все си представям, че слънцето залязва последно при мен, че моите прозорци събират всичките залези. Докато се возех, от лявата ми страна небето вече беше мастилено синьо, светлините на апартаментите, които в мащаб изглеждат просто като светещи квадратчета, подсказваха, че хората се прибират, хората са си вкъщи, времето беше за прибиране, времето беше за връщане. От дясната ми страна слънцето все още се колебаеше, имаше някаква последна светлина, която ми се искаше да среша и пригладя, да си я закътам някъде, когато имам нужда от нея. Натам беше времето за тръгване. Към другото. Постоянно се чувствам така – че съм по средата между двете.

Прибрах се няколко минути по-късно. Кокичетата на масата ми бяха увехнали, а навън вече нямаше и помен от светлина.

just tie your woman to your wrist

тази песен избухна в ушите ми по време на едно прибиране по заснежени пътища в самата зора на годината. слънчевата светлина се процеждаше през зацапаните от скреж стъкла и после палаво надничаше през боклучавите ми слънчеви очила. в колата всеки беше зает с нещо свое, а аз можех на спокойствие да се насладя на музиката. беше красив момент, жизнеутвърждаващ, изпълващ. колата беше the guest room, а аз започвах да изглеждам същата, започвах да изглеждам себе си (we’re starting to stay the same), понеже се връщах вкъщи, с моята си музика за саундтрак, а това винаги е хубаво.

 

асоциации

I saw my life branching out before me like the green fig tree in the story. From the tip of every branch, like a fat purple fig, a wonderful future beckoned and winked. One fig was a husband and a happy home and children, and another fig was a famous poet and another fig was a brilliant professor, and another fig was Ee Gee, the amazing editor, and another fig was Europe and Africa and South America, and another fig was Constantin and Socrates and Attila and a pack of other lovers with queer names and offbeat professions, and another fig was an Olympic lady crew champion, and beyond and above these figs were many more figs I couldn’t quite make out. I saw myself sitting in the crotch of this fig tree, starving to death, just because I couldn’t make up my mind which of the figs I would choose. I wanted each and every one of them, but choosing one meant losing all the rest, and, as I sat there, unable to decide, the figs began to wrinkle and go black, and, one by one, they plopped to the ground at my feet.

Sylvia Plath