за бащите и други загуби

You never mean to let me down. But you do. You know, it’s all well and good to talk about happy endings. But if a person can’t deliver, if he keeps screwing up, well, eventually, I guess you kind of just have to say “fuck you”… or words to that effect.

(Californication)

Ей, къде, кай, му излиза краят! Дали ще е тъй? Като едното нищо! Какъв прости край! Но като нищо баш там му излиза краят! (…) Туй е, брате, яко облекчително, но в друга светлина кат’ го погледнеш, е бая някак си безутешно. Аслъ! Тъй го караш днеска-утре, аче после идва и другото място, където му излиза краят. Тъй че аз всъщност знам, но не бих отишъл там да чакам.

Възвишение, М. Русков

такива неща днес

Редактирах си един много стар пост и като видях публикувано преди 4 години встрани, ми стана лошо. Но понеже лятото ме хващат носталгии всякакви, да бъде:

Имам две истински любими песни, тази е втората.

Историята на тази песен се случва така, преди четири години. Един ветровит (като че ли би могъл да е друг) март; чета ужасно много, нищо не ям, не съм влюбена и ми харесва, времето е откривателско, времето е за самосглабяне, времето е мое. Ученическата ми старомодност повелява да се прибирам с трамвай и да чета класики. И се возя в трамвая. И чета. Хемингуей. „Сбогом на оръжията“. На последната страница съм, а е време да слизам.
Слизам, а навън започва да ръми. Имам седем минути до вкъщи, но не, твърде много са. Дочитам романа, вървейки. Дъждът се усилва. Последните думи на книгата, „Прибрах се в хотела под дъжда“, ме зашлевяват, но не боли – съвпадението е твърде красиво. Усмихвам се глупаво на себе си, понеже това са частите от пъзела, наречен живот, който всички ние редим и те са тези, които ме карат да бъда изобщо. Усмихвам се глупаво на себе си. Цялата съм мокра, книгата ми е мокра. Но съм щастлива. А в ушите ми звучи „I am, I am; I am always like this“.

***

И това, защото ми е релевантно (не само в любовно отношение, моля, моля)

Понякога се случва да сте били приятели и после
вече не сте приятели
и приятелството си е тръгнало.
И цели дни са се изгубили и сред тях
фонтанът е пресъхнал.

Понякога се случва да са те обичали и после
вече не те обичат
и любовта си е тръгнала.
И цели дни са се изгубили и сред тях
фонтанът е пресъхнал и е напоил тревата.

И понякога ти се иска да говориш с нея и после
не ти се иска да говориш
и тогава възможността си е тръгнала.
Мечтите ти са лумнали и внезапно изчезват.

И понякога също така няма къде да отидеш и после
има къде да отидеш
и тогава се разминавате
и годините са лумнали и се стопяват
за по-малко и от минута.

И ти нямаш нищо.
Колебаеш се дали тези неща са важни и после
точно когато се колебаеш дали тези неща са важни
те спират да бъдат важни
и вече не те е грижа.
И фонтанът е пресъхнал и е напоил тревата.

Брайън Патън