Преди мнооого години, когато излезе този албум, го слушах непрекъснато. Отиваше си някак с имиджа ми на момичето от квартала. Да не започвам пак с наистина ли бях на 14 преди половин живот, но да… наистина. Ама и тогава си бях пълнокръвна.
Остарял е чудесно: супер приятен и слушаем бритпоп с остри, нахакани и честни текстове. За петък е тамън.
Тази змия, която в мене се приплъзва,
символ на страха, който от мен извира,
учестява пулса ми и прави все по-бързо
онова във мен, което няма име.
Всичко в мене става змия, ако поискам.
Серпентина – мисълта ми. Съска, вие се и трови.
И къдрицата е змия в косата ми, и нищо
не пропуска. Вещица, която казва, че не може
да сме разделени. Че сме цяло. И ми дожалява
някак – змията от човека в мен се плаши.
Насън без страх я гоня, но предавам се наяве
на чудовището. А бях почти на вратата.
Когато започна да си задавам въпроси, чиито отговори са ми ясни, светва лампичка. Не си вярвам, нямам си доверие.
Прегръщам бебето в себе си и му казвам Ето: шанс да опиташ другояче.
Вярвам в цикличността на живота и сигурно затова откривам паралели между периодите в своя. Може би наистина повтарям детската си травма на всеки шест-седем години. Може би затова тази година беше толкова… Все повече се оглеждам за знаци и виждам синхрона между страданието на душата и тялото, болката от разцеплението, белегът, приемането.
От време на време се хващам как аха да вляза в тревожната си спирала. (Понякога директно влизам.) Гледам се, но все по-рядко с презрение и ярост, както преди. По-скоро си казвам Така не става или Аха, ясно, тревожа се, окей. Друг път все пак се бунтувам: не успявам да се примиря, че тъкмо се приема, и трябва пак да се променям. И тепърва ли сега ще се преоткривам, има ли време, кога ще бъда… Хубавото на това, че времето минава, е, че усещам нещата доста по-малко драматични. Преди всичко беше адски силно за мен: музиката, реплика от филм, някой ми казал еди-какво си… Сега успявам да се дистанцирам по-добре.
Февруари беше благосклонен към мен: показа ми, че има накъде, и в работата, и в писането. Съжалявам само, че не ми остана време за реална почивка, за нищоправене. То пък кога ли ми е оставало време за това…
Не снимам нищо и нямам какво да покажа в импровизиран february dump. Обърнала съм се навътре и това е ок за мен сега.
Радвам се на тази тиха, сива утрин.
Следобед, три часът. Офисът е полупразен. Мъртво време. Толкова е тихо, както на язовира край Огняново. Накъдето и да се обърнеш – тишина. Водата е почти замръзнала. Мога да постоя тук задълго, но все пак тръгвам. Мъчително, с нежелание, и все пак някак припряно.
времето тук блика на тласъци – като петрола 