An evening with my Erasmus friends

Sometimes you just grow apart.

I mean, I’m almost thirty, I have a master’s degree, a steady job, and I still don’t feel like I can live without having to worry about money. That’s ridiculous!

Does it look like I’m successful? I’m really not; it’s a charade.

You created this world for me there, and suddenly, it was gone.

Знаем звука от пляскането на две ръце. Но какъв е звукът от пляскането с една ръка?

Тъкмо когато ме обземе нежност и си кажа Хайде и този път…,се изпълвам с горчивина и си казвам И защо?.

Гледам си профила в Линкдин и си давам сметка, че не знам нищо за себе си. Определям се чрез работата си. Не през уменията си, не през нещата, които обичам. Дори няма да отварям темата за комплексите си. Нямам идея коя съм, каква съм, що за човек съм без тревожността си, в какво всъщност ме бива. Толкова усилено се опитвах да се напъхам в някаква строга, ригидна обвивка, че сега не знам как да изляза от нея. Никога не съм се смятала за творческа личност. Възможно ли е да греша? Не знам как да се видя.

Явно ми е писано през няколко години да си задавам едни и същи въпроси, или може би просто не съм си научила урока. Дойдох ли всъщност на правилното място? Не знаех ли още тогава, че май това не ми пасва точно, но се почувствах длъжна да пробвам. Знаех. Но егото, самодоказването, самонаказването, постижения, постижения, постижения. Скоро си четох един пост тук – бях написала, че нещото, с което най-много се гордея, е колко съм успешна в работата си. Едва година по-късно тази формулировка ме отвращава. Нещата, които бяха толкова важни за мен, вече не значат нищо. Не искам да ръководя, не искам да се издигам, не искам да съм в спотлайт. Цялото това усилие ми донесе само тъга. Направих толкова жертви, и за какво? The grass is always greener, that’s for sure. Но какво да правя сега?

Вече няколко нощи се будя към 3 – 4. Предната нощ сънувах разказ на Селинджър, или поне така си мислех, но после, докато се опитвах да заспя, ми изплува, че съм сънувала коана в началото на Девет разказа, и то в някаква гадна, изкривена версия. Човек с една ръка. После се сетих кого бях сънувала, преди кошмарът за едноръкия човек да ме събуди, ядосах се и неусетно отново заспах.

Исках да напиша нещо за сънищата и новите-си-стари прозрения, но все пак снощи казах: Писна ми да чувствам и преживявам някакви неща и накрая да не мога да им намеря правилен аутлет, което води единствено до недомлъвки и пасивна агресия в блога ми. Като се познавам, това ми настроение ще трае до утре евентуално, но дотогава ще ви спестя симпатичната си логорея.

Вместо това: три албума, които ужасно ми харесаха. Хепи лисънинг!

Silence / Vain – A Tribute to a Ghost

Phoebe Bridgers / Stranger in the Alps

Albert Hammond Jr / Francis Trouble

there’s still a place to go аnd time to make it so

Онзи ден бях на концерт и през повечето време си мислех как до неотдавна бях от хората, които държаха непременно да са отпред. Към момента това е немислимо за мен. Паниката ме ограби от много неща, които обичах да правя.

Сандалите ми имат остър ръб и понеже вървя бързо, от време на време се удрям с този ръб в кокалчетата. Всеки ден кървя.

Постоянно имам усещането, че нещата, които за другите хора са лесни, рутинни, досадни дори, за мен са изпитание. Как стана така, че неща, за които преди не съм се замисляла, ми станаха толкова трудни? Чувствам се безсилна отвън и отвътре, написах на приятелка наскоро. Но в цялото това безсилие за пръв път имам чувството, че мога да стана и да си тръгна от нещата, които ме правят нещастна. Да, нещата, които ни правят странно свободни…

Не знам дали някога отново ще стана човек, който стои най-отпред… не само на концерти, ами и принципно. Не знам дали мога да се върна към това, което съм била – може би не. Голям праз, не беше толкова хубаво така или иначе. Може обаче да успея да си върна някои неща, например радостта. Да, ще си върна радостта, дори да трябва да гледам концерта от последния ред.