Генерация Гугъл

С Гугъл имаме три години разлика. Аз съм му кака. Но докато съм се научила да ходя и съм бърборела най-елементарни първи приказки, той вече е бил роден. И дишащ. И развиващ се. С много по-бърз темп, отколкото всеки от нас. Пораснал преждевременно. Зрял за възрастта си.
Първият ми досег с Гугъл вероятно е бил сравнително късно, ако съдя по факта, че всяко второ невръстно педя човече в градския държи някаква “умна” джаджа. Това са днешните играчки. И е окей. Никое поколение не е като предишното, бла-бла.
Не знам дали дори съм осъзнавала колко много информация има в Интернет. Колко необятно е онлайн пространството. Една малка Вселена. Постоянно разширяваща се.
Не помня и какво е било първото нещо, което съм написала в търсачката, какво ли е търсело 11-годишното ми Аз – надали нещо кой-знае колко дълбоко и смислено. С времето обаче научих, че можеш да откриеш какво ли не – толкова много страници с толкова много хора, даващи толкова различни мнения и съвети. Насоки, вариращи от как да сготвя пилешка супа до как да преживея някого. И по двете теми – грамада от въпроси и отговори. Океан от човешки опит.
Преди време ми беше хрумнала една мисъл, която знаех, че ще споделя на децата си един ден, защото ми се струва(ше) вярна, логична и лесна. Малка мъдрост, парченце истина, която да носят. Гласеше нещо подобно:

Две неща няма да избегнете в живота: да ви влезе шампоан в очите и да ви разбият сърцето.

Струваше ми се достатъчно кратка за запомняне и достатъчно достоверна. Не, че това ще ги предпази. Не, че знанието, че нещо може да се случи, хипотезата дори, някога е спасявала някого. Понеже животът е шарен и никога не знаеш къде те чака следващият студен душ.
Свикнали сме да се допитваме до Гугъл, когато имаме домашно, което не разбираме, тема, която не знаем как да формулираме, въпроси, чиито отговори не знаем. Не, че няма други източници на информация – може би дори по-структурирани – но собственоръчното онлайн търсене дава една свобода, която нищо друго не ни дава… да сме анонимни. Гугъл няма да ви съди за незнанието ви. Няма да ви отговори на въпроса с въпрос (освен класическото може би имахте предвид…). Не е живо същество – и няма да се развълнува, и няма да запомни, и няма да има нужда да обяснявате. Често търсачката довършва изреченията ни, сякаш отгатва кои са нещата, които ни е срам да изречем на глас. Онези, за които не искаме да признаем, че ни се налага да питаме… или да търсим помощ.
Любопитство или обстоятелства ме накараха да потърся в Гугъл breakup, how do you deal with breakups, what do you do when they don’t love you back – нека това си остане между мен и Търсача. Онова, което се откри пред очите ми обаче, колкото и естествено да е, е меко казано сразяващо. Милиони разбити сърца. Армада от хора, които преживяват душевен катаклизъм и не знаят какво да правят, и търсят утеха някъде в пространството.
Защо?
Повечето от тях имат на кого да се доверят, с кого да споделят, имат познати, които са минавали през същото – от загуба на близък до счупен крайник, до раздяла, до болка, до разкъсване, до стоп, до край.
Защо?
Срам ли ни е от болката, срам ли ни е да сме слаби пред други човешки същества?
Защо?
Всички изпитваме тези емоции, колкото и яростно да се опитваме да си издействаме застраховка, от някои неща просто няма как да се спасиш. И някои неща болят, и си мислиш как при следващия такъв случай няма да боли толкова, или няма да го преживяваш така, но се случва, отново и отново.
Защо?
Болката е там с причина. За да знаем кога да спрем. За да знаем кога нещо не е здравословно за нас. За да знаем кога да си тръгнем. И ако продължим да се вглеждаме в тази болка, да я подхранваме с всички подръчни средства, то неминуемо тя ще натежи и ще последва физически и психически колапс. Както когато сме преяли по Коледните празници, но понеже сме на масата, продължаваме и продължаваме да тъпчем… докато не се намразим.
И се чудя, колко време можеш да отделиш на негативните емоции преди да рухнеш?
Навсякъде казват, че не е окей да отричаш, не е окей да не си отделяш време да скърбиш, не е окей да се затваряш или преструваш. Емоциите трябва да бъдат изживени – и добрите, и лошите, независимо дали вярваме, че ни дават уроци, или просто защото не можем иначе. Trust me: been there, done that, живяла съм и в отрицание, но това само отлага неизбежното. Нормално е да чувстваш, но…
Колко можеш да болиш преди да започнеш да мразиш себе си?
И колко пъти можеш да се обърнеш назад преди да те заболи вратът? Ами ако получиш спазъм и не можеш да се обърнеш напред, и не можеш да продължиш, защото проклетите ти мускули просто не позволяват? А ако останеш завинаги втренчен в химерното минало?

Ние сме Гугъл генерацията. Можем да узнаем всичко, ако само го потърсим. И не съжалявам, че съм част от това поколение, защото се научих
никога
да не спирам
да търся.

http://liternet.bg/publish4/grupchev/smiana/tanhoizer.htm

“First we feel, then we fall”

offend: to irritate, annoy, or anger, to affect disagreeably, to violate, to hurt or cause pain to
респективно re-offend е да извършваш гореспоменатите действия отново и отново
респективно 2: необходима е специална доза глупост, за да търпиш едни и същи неща повече от общоприетите полагащи им се 2-ри шансове
извод: не знам какво правя изобщо, разпределям времето между градушките

принципно съм зверски търпелив човек, това е от зодията, но и не само, а защото съм безнадеждна романтичка (о, какво клише, но супер вярно за мен) и по условие вярвам в доброто у хората (Йовков) и способността на всеки да бъде най-доброто си АЗ и въобще не мисля, че това е тъпо или прекалено наивно, защото ВСЕКИ може да се държи добре, ако не го мързи прекалено много, но мамка му, мързелът е коренът на всички беди, мързелът е съвременната отрова, мързелът е онова, което изражда сополиви-swag-обезкосмени момченца от джентълменско-кавалерското възпитание, мързелът е също и забравата, забравеният навик да се купуват цветя, да се държат врати, да се дърпат столове, да се вслушваме в чуждото мнение, да слушаме не само за да чакаме своя ред да говорим, да търсим компромис и това да не ни е пряко сили, а да ни доставя удовлетворение, може и всичко да е казано вече, но не ми пука, трябва да си излея някои неща или ще експлодирам.

та, търпелив човек съм: впрочем дългосрочно. краткосрочните планчета, действия, приказки, етц, ме изнервят. агресират. но тва не значи, че не съм търпелива, особено когато ми пука

а на мен лесно ми пука

и хората лесно се възползват от тва

и ето, съзирам проблема, но недостатъчно добре, че да го смачкам

aма то с всяко нещо е така при мен, всичко е само preview към по-голямата тъпня, която ще сторя, винаги падам супер ниско

днес прочетох в 1 книга, че колкото по-ниско започваш, толкова повече възможности имаш

ама дали? щото ако всеки път е така, да съм имала 1000 възможности да направя нещата по-добре, а сякаш всеки път затъвам все повече и повече

и гневът ми е един такъв никакъв и безличен, защо така лесно прощавам

въобще: какво добро е да си добър?

бе бясна съм на всички, всеки ме дразни по своему, не ми се седи сред хора, не ми се комуникира, всичко ме дразни, ебаси, пост-гимназиална депресия my ass

о, сещам се и други неща, обаче за разлика от вчера, съм твърде ядосана, за да ги пиша, а и не искам да гледам в миналото, мразя, когато хората го правят, а то при мене като че ли винаги е така, винаги трябва да преборвам някакво велико, сърцеразбиващо, непреодолимо ранило ги МИНАЛО

а мен някой пита ли ме, боляло ли ме е, или аз по презумпция се “оправям с нещата”?

това, че не искам да си спомням собственото си минало и съм способна да събера отнякъде силички да го разкарвам (всеки ден, без изключение, това е ежедневна битка и всички го знаем), не значи, че ми е лесно

но на мен винаги ми е лесно, и изпитите са ми лесни, и кандидатстването ми е лесно, и специалността ми е лесна, и животът ми е лесен,  и всичко ми е уредено, и въобще всичко е супер мега хипер добро и яко за мен

а пък сега като си казах всичко, сигурно звуча сякаш се филмирам прекалено

кво ще се уча тепърва, все едно не знам, че няма угодия

дори не ми олеква, като го напиша

сефте

Life, this is a long-distance call, so I hope you pick up the receiver

добро е всяко злато
и всяко злато е добро

това е универсална истина
но универсални хора няма

не знам дали съм по-сърдита на живота, защото е абсурдно нечестен
или защото не ме е направил абсолютен непукист
мозъкът ми работи на все по-цинични обороти
когато търся романтиката в света около себе си, тя бяга и по default е в чуждата паница
когато я изискам от тези, които сипват в моята паница, те се смеят. или забравят. или най-лошото: обещават
и после, ти си твърде млада, за да си толкова горчива
bitch please, горчивината не се мери с хронометър
това не е състезание, защото в спорта поне има феърплей
това тук е същинска, дълбока, венозна …
и няма изход

ама ще му го върна това.

пък и да помня, не ровя

let it go – the

e.e. cummings

let it go – the
smashed word broken
open vow or
the oath cracked length
wise – let it go it
was sworn to
go

let them go – the
truthful liars and
the false fair friends
and the boths and
neithers – you must let them go they
were born
to go

let all go – the
big small middling
tall bigger really
the biggest and all
things – let all go
dear

so comes love

емоциите ми преливат, изпълват ме цяла, пропуквам се под напора им, по шевовете от тежестта им
човек и добре да е скроен, се къса

любовта ми е като машина – добре смазана, изрядна, работи на пълни обороти. производителност – висока, всяка сутрин излизам от нея все по-твоя. понякога допуска печатни грешки – на опаковката ми пише влюбена с изтекъл срок на годност, но това е само заблуда за останалите купувачи

влюбена съм като болна
или
болна съм като влюбена

единственото, което научих, е, че трябва да си много, ама много внимателен на кого и какви сигнали даваш. нещата, на които човек може да обрече друг човек, болят много и се лекуват трудно, и не е честно. а аз още се чудя как да затварям вратите плътно, без процепи, ключалки и пътища обратно. и кого лъжеш всъщност, освен себе си?

накараха ме да се влюбя, направиха ме уязвима, обичаща и нещастна
и не мисля, че беше редно, и не мисля, че преувеличавам
не мога да се справя с емоционални инвалиди
и трябва да спра да се опитвам!

дотук с бележките към себе

изгубила съм баланс

самооценки и други безсмислици

за първи път в живота си

имам отчаяна нужда някой да вярва в мен

колко прозаично

много, ама много не вярвам в нищо сега и се страхувам, че съм тръгнала по път, който не мога да извървя
единственото нещо, което има смисъл на този етап от живота ми, е да успявам, в това, което си мисля, че ме бива
ами ако не ме бива? ами ако е просто илюзия – симпатична и хранителна, но до време

и докато ирационално се тръшкам, че не, не, не искам да съм посредствена, майка ми повишава тон да се стегна и че не всичко било или посредствено, или гениално

че имало и много добри и просто добри и какво, ако това съм аз

ако приемам спънките в живота си толкова навътре, как да очаквам, че ще се захвана и ще се справя/довърша каквото и да е докрай

парадоксално е как почти не познавам човек, който да не си вярва.. и то много да си вярва, а аз да не мога да си вярвам
Да вярвам, че единственото нещо, в което някога съм мислела, че ме бива, че ми върви, че нещото, което очаквам да е бъдещето ми, нещото, което ме вдъхновява, за което живея в момента, което единствено привнася смисъл на този етап..
не искам да се отказвам от това

искам да знам, че има смисъл, но не знам защо очаквам някой да ми го каже
пост-фактум обвинявам всички в ненужна солидарност

сякаш някога съм съветвала някого да се откаже от мечтите си

уж съм най-безнадеждната романтичка и най-безнадеждната обнадеждена

а не мога да си кажа давай, бе, изправяй се

защо си седнала
и ревеш