26.

Аз съм умерено скептична, вярвам в сатурнови дупки и в хороскопа, но само когато ми изнася или съвпада с разположението на духа ми, ама има нещо и на рождения си ден винаги се чувствам малко странно, малко не на място.
От около 10 години насам, когато за пръв път реших да празнувам не-рожден ден (разбирайте, че приятелките ми пътуваха на 20. май и празнувахме предварително), ми върви денят преди рождения ми ден да е по-хубав от самия Ден.
Та тази година не беше изключение. Не че стана нещо особено, не че косата ми изглеждаше брилянтно. Просто се чувствах добре. А това е нещо, което, уви, не ми се случва всеки ден. Не щото не всеки ден е рожден ден, ами щото животът е И тъга, И тревога, И гняв, а на мен определено никоя от тези толкова човешки емоции не ми е чужда.
За тези скромни 26 години ми се случиха доста неща, някои страхотни, някои трагични. Най-хубавото, което продължава да ми се случва и в момента обаче, е, че малко по малко започвам да се приемам такава, каквато съм. И да, звучи клиширано, ама наистина е трудно, да му се не види, за мен е адски трудно. Но всъщност изминалата година беше достойна – излезе първата ми книга, преведох книга, станах заместник главен редактор, смях се, обичах, плаках с глас, виках на шофьори на улицата, чупих неща, отчайвах се и пак започвах да вярвам.
И сега, в навечерието на моята нова лична година, както казва Алена, си мисля – ами каквото, такова. И с правилните решения, и с грешките, и колкото коса имам, толкова, и който ме обича, да остане, а който не – да става, и колкото съм чепата, нека, и колкото мога да бъда добра – също нека, но само колкото ми е по силите, защото животът е твърде кратък, за да бъда съвършена.
И всъщност аз не искам да съм друга.

116 songs ago

Разбира се, носталгията
може да е съвсем закономерна.
Но това, че нещо е човешко,
отдавна не го прави по-лесно за преглъщане.
Напълно е възможно всичко да е същото
и даже по-добро сега, когато
на теория имам всичко. Или почти всичко.
Може само да си мисля, че тревогата става по-умела,
по-мащабна, по-начесто, по-нагъсто.
Няма кой да реши това уравнение и няма кой да подскаже
дали миналото е пуста земя,
или наистина е било по-добре в някакво далечно преди.
Това неравенство е винаги вярно просто защото
няма доказателства за теоремата на съмнението ми
и няма ключ в края на книгата,
която като нищо ще пиша цял живот.
Едър страх се рони от мен –
да позная пътя обратно,
в случай че се откажа да търся отговора
в края на пътя,
който така или иначе не съществува.

похищението на къдрицата

Писах разни неща за самообвинението и самонаказанието, но не ми се говори за това.

Всъщност никой не носи отговорност за нещастието ми, за неудовлетворението ми. Моят крак натиска спирачката.

Може никога да не успея да споделя някои неща пред други хора. Толкова неща ме спират: маската, която съм си надянала, всичките ми задръжки, навикът все сама да решавам проблемите си, животът въобще… В този смисъл не мога да се сърдя на никого, че не чете мислите ми. Дълго време мислех, че който те обича, те разбира и без думи. Вече не съм толкова сигурна. За човек, който все има нужда да се изразява словесно, съм заложила твърде смело на онова между редовете и въобще на неизказаните неща.

Може никога да не успея да вербализирам травмите си, може да не се науча да казвам на хората какво точно не е наред, може да продължа да се затварям и капсулирам в самодостатъчния си режим, може никога да не превърна преживяванията си в изкуство… either way, it’s OK.

Днес за пръв път от много време се събудих без болки. От време на време се случва да бъда спонтанна. Станах заместник главен редактор. Белите ми коси са все повече. Плача по-често. (Всички тези неща нямат общо.)

Опитвам се да отворя пространство да чувствам нещата, които чувствам, без да се съпротивлявам, без да споря или да се пазаря, без да се опитвам да подобрявам или разрешавам каквото и да е. Много ми е трудно, но искам да повярвам, че това, което е за мен, ме намира с лекота и че големите, неразрешими драми и непреодолимите препятствия имат място в литературата, но не и в живота. А аз не бих искала да съм извън живота.

Кое неравенство е винаги вярно?

Първото тримесечие върви към своя естествен конец и разчиствам черновите. Защо не ги казвам тези неща, когато ги чувствам, какво чакам, защо си мисля, че всичко ще допиша някога… Няма други моменти, няма друго време, всичко е сега.

януари

Ако трябва, ще започна отначало.

//

Имах приятелка (имах приятелка звучи ужасно, малко като имах едно гадже, но миналото време е факт), която пише завоалирано за нещата, които чувства. Разказите ѝ са чудесни и знам, че винаги има нещо от личната ѝ история в тях, дори когато не се разбира. И колко хубаво е, че не се разбира! Винаги съм се възхищавала на умението човек да пише непрозрачно.

//

Тези дни се чувствам много глупава и неосъществена. Имам чувството, че нищо не съм направила, докато връстниците ми дръпнаха напред. Сравнявам се по много грешни критерии, но чувството е чувство. Мисля си това, докато бъркам нещо за обяд и си припявам Bloodbuzz Ohio над тенджерата. Да, чувството е чувство. Но всяко чувство минава.

//

Трета поредна нощ се будя от кошмар в средата на нощта. Сутрин ставам и се питам Това ли е животът?

//

Ние ли избираме животите си, или те избират нас?

//

there’s no emotional schedule to live by

//

Въобще порастването е съпътствано от приемането на толкова много неслучили се неща, че се чудя как не скърбим постоянно.

февруари

Нищо не идва само.

//

Без колко неща се учим да живеем? Без всичко ли можем?

//

У мен започва да зрее една еретична мисъл. Не съм аз проблемът.

//

И престани да се сравняваш, с нищо не отстъпваш на никого.

//

Няма срок. Някои неща са завинаги.

//

Няма нужда всичко да се напомня и да се обяснява.

март

Може би е окей да скърбиш за самата себе си.

//

Не си по-малко жена от това.

//

Ето ме, в праймтайма, една жена на почти 26. Най-хубавите години от живота ми! Най-доброто предстои! Още си толкова млада! Булшит.

//

Тялото не лъже.

//

Толкова сила в просто не ме интересува.

//

Ако ти е студено, затвори го тоя прозорец и не забравяй, че винаги, винаги, винаги има какво да се направи.

//

Страхът е назован, но това не носи никаква утеха. Както с повечето страхове, и този вероятно няма да се сбъдне, така че трябва да открия начин да го разреша през несбъдването.

//

Никой не иска да те нарани.

Falling swiftly overboard

От време на време из стаята се разнася птича песен. Само от време на време, защото още е март и пространството не е готово да понесе толкова категорични заявки за смяна на времето. Прозорецът гледа на изток, това ме напряга. Обичам намеците за пролет, но винаги жадувам сянката. Защо ли си мисля, че това е повече реалност, отколкото метафора. Търся раната, търся раната, търся раната. Скоро за втори път имах паник атака и да, много са различни с тревогата. Паниката е рязка, поглъщаща, след нея рязко ти се доспива. Тялото е абсолютно изтощено. Тревогата е по-тиха, дълбае бавно, но сигурно, бълбука си нещо там, може да вършиш това-онова, докато трае, но ако не внимаваш, изкипява; чистенето е досадно, бавно и трудно. В главата ми се готви малка революция: чудя се дали най-сетне просто да не призная, че тревожността е неизкоренима част от мен, че аз съм такава и толкова, дали това ще обезсили усещането, или ще послужи като двигател… И все пак аз съм такава, но не съм само такава. Светът е пълен с изходи.