You can have it all but how much do you want it

Обикновено идвам тук да помрънкам и да се оплача, но днес имам чудесен повод да кажа, че съм много доволна от себе си. Много, много, много. И напълно заслужено!

Задушница, etc.

Често сънувам квартала си, но някаква странна, изопачена от съня версия, която насън ми се струва съвсем логична и позната – винаги съм насред блокове, небето е прихлупено, понякога, макар и много рядко, чувам баща си. Но наяве тези места, които сънувам, са непостижими, както от години е непостижим и гласът на баща ми…

Днес, докато се разхождахме с майка, говорех за него; има дни, в които темата ме тегли повече от обичайното. Вървяхме през нещо като поляна между блоковете; аз усилено разсъждавах какво е изпитвал на моите години. Изведнъж осъзнах, че в продължение на може би стотина метра вървим по килими – много стари, захабени и мръсни, но най-различни, червени, сини, бели… кой беше донесъл тези килими по средата на нищото? Какъв беше смисълът от тях? Започваха отникъде и не водеха наникъде, просто си бяха там, някакъв странен, абсурден уют на най-неуютно и необгрижено място.

Не спазвам никакви традиции, обвързани със смъртта; Задушница за мен не значи нищо. Защо ми е Задушница, щом мисля за онези, които съм изгубила, всеки ден. Но явно има дни с особен заряд във въздуха, дни, в които вървиш и просто си нижеш някаква история, и дълбоко в себе си разбираш, че хората, които ги няма, наистина ги няма, но път към тях винаги съществува, както пътят изобщо винаги съществува, защото винаги има някой, който ще го проправи, макар и в нищото. Макар и от нищото.