Category Archives: sometimes you can’t make it on your own

След снощния разговор със С. до 1 след полунощ просто ми идва спонтанно да изразя колко невъобразимо велики са всичките ми приятели, колко магически различни са и колко много ги обичам. Без тях животът щеше да е непосилен, немислим и непоносим.

Who’s your constant?

_

Както правилно подчертава един от коментарите в ютюб, този откъс не показва в пълнота брилянтно написания епизод. Гледала съм LOST като ученичка, но изобщо не го бях разбрала. Сега, когато го гледам отново, го следя много по-лесно. Едва сега си давам сметка колко добре са написани загадките, колко добре развити – персонажите, колко много културни препратки има. Страхотен.

Обичам истории за пътуване във времето и за хора, които се намират през времената. Mind over time, mind over time.

chat heads active vol. 2

Ползата от това да имаш много умни приятели е, че те успяват да вербализират нещата, които те мъчат, но които си твърде изморена, гневна и недоспала да опишеш. По-надолу теорията за все нещо не достига – и това е окей, е от Н.

–

Не, то не е лошо да искаш. Лошо е да желаеш.
Първото е в зоната на реалността, втората е в зоната на една реалност, която не можеш да постигнеш.
Разликата е горе-долу следната.
Ако искаш да се нахраниш, можеш да положиш нужните усилия и да си намериш храна. Да речем… филия с лютеница.
Искаш филия с лютеница.
Можеш да си намажеш хляб.
Но желанието вече се отнася към самия вкус.
Все едно има една идеална филия с лютеница, която ти не можеш никога да опиташ, защото е фантазмена.
Едно очакване.
Един неоплатонически образец.
Тоест един вкус, който… докато преследваш, няма да си щастлива.
Просто защото няма филия с лютеница, която да е… съвършена?
Можеш да имаш филия с лютеница.
Никога няма да е ФИЛИЯТА С ЛЮТЕНИЦА.
Изходът от тази ситуация е доста лесен – просто оценяваш филията, която имаш в момента.
Не търчиш след сенки и фантоми.
Можеш да намажеш втора филия.
Или да изхвърлиш тази.
Например филия с повече лютеница. Искаш повече лютеница. Добре. Можеш да имаш повече лютеница.
Но и на втората филия нещо няма да ѝ стигне.
Никога няма да получиш онази идеална пълнота, която преследваш.

It’s become the crux of me/ I wish that I could rise above it

Ние сме болно общество

Тъй като съм диагностицирана (и преди съм го казвала, не съм се диагностицирала сама, специалист ми го е казал) със същото генерализирано тревожно разстройство, или generalized anxiety disorder, или ГАД, както му казвам неслучайно, споделям това. Споделям и защото е важно да се говори по темата и се радвам на всеки подобен опит в медийното пространство.

Лично аз постоянно се лутам между убийствено напрежение и тревожност и отрязъци на успокоение. Нарочно не казвам спокойствие, защото не си спомням кога за последно съм била спокойна. Позволявам си да се успокоя само след като стабилно съм се критикувала, притеснявала, бих казала дори самобичувала. Едва след като съм се наказала, си позволявам да се отпусна. Тревожното разстройство е различно от паническото разстройство по симптоми: най-общо при паник атаката има сърцебиене и задух, при тревожността за мен най-изразеният симптом е гаденето. В случая с тревожното разстройство, както е при мен, човек се притеснява страшно много за какво ли не с години. Накрая тялото казва Майната ти и започва на свой ред да те наказва с психосоматични симптоми. Няма да се впускам да обяснявам колко пъти излизам и ми се гади, колко пъти стоя на спирката и ми се вие свят, колко пъти съм в трамвая и имам чувството, че ще се строполя на земята и т.н. Не го казвам, защото се самосъжалявам, а защото наистина адски ми е писнало да се чувствам така и днес е един от онези дни, и просто понякога искам да изкрещя, че не мога повече.

Опитвам се да си повтарям, че всичко е временно, че нищо няма значение. И дори да трябва да започна отначало за стотен път, все тая. Защото сме тук за съвсем кратко, нищо няма да вземем със себе си, когато си тръгнем, и нищо няма кой знае какво значение. Понякога това помага, понякога нищо не помага.

Преди няколко месеца на един рожден ден се бяхме събрали 10-ина момичета в кръг, пиехме джин и си говорехме. И от приказка на приказка стана ясно, че всяка! една! от нас! има някаква форма на тревожно или паническо разстройство. С което не искам да ви разстройвам, а просто да ви подсетя да се оглеждате. Защото може да е човекът до вас, може да е момичето в градския, а ако не спрете да се тревожите за глупости, утре може да сте вие.