координатна система

Не искам да пиша нищо, което вече съм писала.

Иска ми се нещо лесно – като безотказния ми смях, когато някой не може да казва р.

Онзи ден сънувах пръстен. Хубава поличба.

Същата нощ имаше пълнолуние. Рядко му обръщам внимание, но докато се прибирах, все пак вдигнах глава нагоре, за да проверя. Имаше само процеп между облаците. Празен. Все едно Луната е била там за известно време, отегчила се е и е тръгнала на разходка.

Напълно е възможно да е попаднала на 9°45’28.01″ с.д. / 100°01’44.90″ и.ш.

Ако не друго, Луната навсякъде е една и съща – независимо от часовата разлика. Може би сме я търсили с една и съща мисъл наум. Не зная как иначе да ти кажа нещата, които искам да ти кажа.

(con)temporary feelings

by Robert Montgomery

Не ме е яд, че всички дворци са временни. Но това не значи, че не тъгувам за всички приказки, за които вече е толкова късно, че не стават дори за приспиване.

 

3.45 : No sleep

просто наистина не мога да заспя, а часът е този, +/- няколко минути. обичам това време на нощта – само аз и лаещите бездомни кучета отвън. и звукът от тишина. и все пак инсомниите ми не са никак приятни, никак полезни, никак в подходящото време.

знам, че има хора, които лягат и заспиват. мразя ги.

това не е тъжен пост, даже не знам какво се пее в тази песен. в 4 без 15 сутринта, при положение че трябва да съм будна след 3 часа, хич не ми и пука.

Б. днес ми каза нещо много хубаво – казал съм каквото е трябвало, направил съм каквото е трябвало. имам чанта, но нямам багаж. i’ve got a bag, but no baggage. колко хубаво звучи.

колко ми се иска да е така.

Заради всички страхове, които се опитват да ми диктуват живота понякога, за това, че понякога побеждават, но още повече за моментите, когато не им давам тази сила.

Мама.

Мама винаги знае най-добре. Мама е най-близкото ми същество – не само защото съм лежала под сърцето й толкова време, не само защото продължавам да лежа там, когато ми е тежко, дори сега, двадесет и една годишна. Мама знае и най-отвратителните неща за мен, и най-грозните ми черти е виждала, мама знае всичките ми тайни и всичко ми е простила. Мама е единственият човек, на когото наистина няма нужда да казвам нищо, защото с един тон на гласа ми, с един периферен поглед, е разбрала. Мама ми е държала ръката на всичките ми прегледи, на всичките ми раздели, на всичките ми начала. Мама е мама, дори когато й се изнервям и се държа необичливо. Мама е голямата ми компенсация за това подобие на баща, което имах. Мама се справи прекрасно да бъде двамата родители. Да, направи ме хипохондричка и гневна понякога, и заядлива, и ехидна, но ме направи и дяволски смела, и борбена, и забавна, адекватна и умна (не се хваля, нея хваля). Понякога, когато си присвивам устните по един определен начин, когато съм замислена, когато си слагам червило, хиля се на някоя глупост или когато съм пила 1-2 чаши вино, усещам колко много, ама наистина много, си приличаме.

Искаше ми се просто да го отбележа, ей така, понеже рядко го казвам.

Мама, която и тази вечер ми стисна ръката, стисна очи и каза „Не, обещай ми“ на всичките ми страхове.

Не знам какво бих правила без нея, наистина.