come on in, I’ve gotta tell you what a state I’m in

НЕРВНА КРИЗА
Когато нещо се изплъзне от ръката ми
и счупи друго, по-голямо нещо,
когато задникът ми е по-хубав
на сянката върху стената, отколкото в огледалото,
когато намирам замръзнали хлебарки в хладилника
и не знам как влизат, по дяволите,
когато по-малкият ми син за пръв път набие по-големия,
когато работниците от един строеж
ми обещават да ми построят къща, ако им кажа името си,
когато стават такива работи –
не непременно лоши, но накуп –
тогава на човек му става хипермъчно
и отива на любовен филм и плаче.

Ина Григорова

live with it but I don’t get it

Знам, че гневът е маскираща емоция, но предпочитам гнева пред отчаянието, което така или иначе усещам.

all of my thoughts for you // bullets through rotten fruit

Дядо ми също е имал ex libris. Винаги съм свързвала любовта – не, нуждата – си от книги именно с него, въпреки че в семейството ми всички са четящи. Не е ген, с него нямаме общи гени. Помня този властен, висок мъж. В ръката му винаги имаше цигара. Имаше стотици книги и винаги си купуваше още, заемаше още. Беше научил руски само с четене. Беше минал през депресия. Баба ми му се възхищаваше по начин, по който никога не съм виждала жена да се възхищава на мъж.

Дядо ми имаше зелени, почти змийски очи. Като очите на баща ми. Ще ми се и аз да имах тези очи.

Баща ми ужасно ми липсва. Невинаги, признавам. Има дни, в които дори не се сещам за него. Но в някои дни липсата се усеща чудовищно. Онзи ден тръгнах да пиша това и се спрях, но защо да се спирам. Баща ми ми липсва повече сега, отколкото ми е липсвал през целия ми живот, когато така или иначе го е нямало. Не съм забравила гласа му, но ми се ще да можех да поговоря с него поне веднъж. Веднъж преди години ми се стори, че го видях в метрото. Не се приближих. Не посмях. И от страх, че можеше да е той, и от страх, че можеше да не е.

Татко, къде си сега? Има ли интернет, за да прочетеш това? Мислиш ли, че е тъпо? Чуваш ли ме, когато ти говоря? Виждаш ли колко си приличаме? Какво ти е минало през ума накрая? Ще се срещнем ли някъде?

Хайде де, недей да мълчиш. Не се страхувай. Всичко е простено.

 

I borrowed* bones, I borrowed skin

По една или друга причина не мога да открия любимата си снимка с него. На нея седим на пейка, аз съм седнала на коленете му, той пуши, аз ям царевица на кочан. Изглежда сърдит на нея, но предимно така си го спомням. И си приличаме някак по тази сърдитост.
Нейсе, намерих друга любима. Аз, разбира се, пак ям, този път малини, които сме набрали заедно в едно село в Рила, но той не е сърдит. И така си го спомням.
Нямаме много снимки заедно, може би заради това непрекъснато се опитвам да заснема света около себе си; за да си спомням. Времето е жесток заличител и се улавям, че забравям. А така не ми се иска.
Три години без татко днес.

 

*Сега при Тея видях, че май е buried. Ох, пак важи. Пак важи. Но misheard lyrics are my life.

Следата

Няма много неща, които да правиш в апартамент, пълен само с вещи, никога с хора.

Десет минути лежах. Таван като таван, какво да му разсъждавам. Поне се взираме в едно и също парче бетон, преди да заспим. После станах, разходих се от единия край на стаята до другия, после от единия край на апартамента до другия – уча се на дистанция в малки пространства. Тези разходки са тренировки на сухо за момента, в който разстоянията ще са огромни и естествено, непреодолими. Билетите все още са скъпи…, скъпи.

Измих нощта от себе си, проветрих я от стаята, разтребих, нахвърлях си някои дребни бележки за деня.

Мина ми през ума да вляза в ролята на леко параноична жена, която търси нещо подозрително, но първо се оказа, че невротичната ми рокля е за пране, второ, вече знаех всичко наизуст, а и съм се научила, че някои въпроси е по-добре просто да не ги задаваш. Пък и всъщност няма много за питане в един апартамент, пълен с вещи, никога с хора.

Седнах и зачаках спокойно (казах, невротичната ми рокля беше в пералнята). И тогава изпадна тя. Следата.

Моментално се заех да я разкарам, мръсницата с мръсница. Отворих всички прозорци, врати – следата обаче е тъпа като пчела, загубила се между щори, не може да си намери пътя обратно в широкия свят и това е. Викам си, ще взема метлата. Е, взех я, ама следата си стои, явно не я е страх, че ще я замета и няма да се ожени. Метнах ѝ един мокър парцал – не се удави. Ритах, тропах, мачках – не се дава, явно има висок праг на болка. Разбира се, няма какво да се прави с една следа, освен да я следиш, но съм се зарекла, че на подобни измамници няма да вярвам вече. Нали ги знаете тия страшни истории за баби, които си дават парите под възглавниците на непознати? Не е телефонна измама, причината е следата. Следата от истина.

Следата иска да бъде разкрита и веднъж забелязана, наднича отвсякъде. Аз обаче категорично реших, че няма да следвам някаква следа. Реших, че този фарс не може да продължава повече и излязох – много внимателно, на пръсти. Беше ме страх да не се усети и да се обиди. Обаче на следата такива не ѝ минават. Аха бях излязла навън и я усетих. Беше се намъкнала в обувките ми и убиваше ли, убиваше. Егати, наистина ли не можеш да си тръгнеш отнякъде без следа?

Качих се обратно без особено желание и след две минути отново бях на булеварда.

Няколко часа по-късно собственикът на апартамента намери на хладилника една бележка, която изглеждаше надраскана набързо и се четеше трудно:

Никога повече няма да си купувам обувки 36-и номер!

Впрочем да се ходи бос е изключително полезно.

*Между другото, точно във вечерта, в която писах тоя разказ, ми се обадиха телефонни измамници. Съвсем наистина. Казаха: „БлъснАх се с мерцедеса.“ Това го споменавам, защото се оказва, че наистина това, което пишеш, се сбъдва. Може би малка част и може би най-незначителната, но все пак.