Mommy Daddy You and I

Чаках този следобед с нетърпение. Чаках го с цялото нетърпение на всичките следобеди. Въздухът тежеше от моето следобедно очакване. Имам чувството, че целият свят бе натежал, надул се като бременна в деветия месец, и само чакаше да изроди огромните ми надежди за тази среща.

В бара беше задушно, прашинките танцуваха традиционния си за тези места танц и всяка от тях ме задавяше. Висях на масата – старо, почти загнило дърво, от чиито ръбове излизаха трески като несресана коса – от близо половин час. На масата до мен – група мъже с невчесани кичури, увехнали на челата им. Единият носеше вехт каскет, друг имаше нокът на кутрето, голяма отврат. Играеха белот. Картите се хвърляха по масата с огромно настървение и мигом залепваха за нея, такава жега цареше. Бях започнал да се изнервям.

И друг път бях правил опити. Бях правил опити и да не се вълнувам за опитите си, но не се получаваше. Да се тревожа: моят специалитет. Страшна безвкусица. Срещите с баща ми винаги протичаха по един и същ начин. Аз подранявах, той закъсняваше. Още със закъснението си беше категоричен: не мога да спазвам обещания. Но аз все пак опитвах. Трябваше да опитвам. Трябваше да пробвам всякак, трябваше да съм дал всичко от себе си, трябваше да съм проверил безнадеждността на положението един, два, десет, сто, хиляда пъти. Трябваше, за да съм сигурен, че когато всичко се провалеше поголовно и завинаги, щях да мога да кажа с чиста съвест: „Но аз опитвах! Не видяхте ли как само опитвах!?“

Сервитьорката дойде да ме пита дали няма да поръчам нещо. Не се познавахме, даже не идвах достатъчно често тук, че да ме е запомнила, само на ежегодните срещи с баща си. Беше в неин ущърб да седя на масата половин час и нищо да не си поръчвам. Трябваше да ме изгони. Трябваше да ме изрита от бара. Трябваше да каже: виж, навън още има слънце, излез, разходи се, тя няма да дойде – защото, естествено, щеше да предположи, с цялата простоватост на своето съществуване, че чакам момиче, защото, естествено, кой би чакал баща си толкова дълго и то за пореден път, и то без дори да е сигурен, че ще дойде, и без дори да е сигурен, че някога е идвал.

Но тя, разбира се, не направи нищо такова. Поръчах си една бира.

Той искаше да го спася. Това е всичко, което човек иска от другия – да го спаси. Но аз не можех да го направя. Никога не съм успявал да спася нищо. Не спасих брака на родителите си, не спасих и тях двамата – единият, удавил се в алкохол, самосъжаление и омраза; другият – яростно опитващ се да се задържи на повърхността на живота, изцеден от сили, които ми беше вливал венозно, метавенозно, метафорично, всякак. Всъщност когато другите те подкрепят, те просто се подсигуряват, че и ти ще ги подкрепиш някой ден. Така работи механизмът. Изцеждане за изцеждане.

Не можах да спася: колекцията от играчки от шоколадови яйца, един от малкото физически спомени от баща ми; няколко други колекции след това; детските си книжки; играчките да не говорим; светлата си коса; безстрашието; идеализма. Последният се строши на парчета в деня, в който разбрах, че онези, които обичаш, съвсем може да не са добри хора. Това не ги прави по-малко значими, но отнема от обаянието. Разомагьосва. Прави ги невъзможни за спасение. Просто защото не искат да бъдат спасени. Злото не иска да се спасява. То иска да е зло.

Той искаше да го спася, но аз вече бях направил всичко по силите си да спася себе си от него и не знаех как да повторя упражнението. Не помнех пътя. Бях го изтръгнал до корен. Бях разкроил спомена, а след това бях забравил как се шие.

Оставих една банкнота под празната бирена бутилка и излязох. Беше минал час и половина. Ясно ми беше, че няма да дойде.

Улиците не приличаха на себе си. Не се припознавах в ъглите, в сградите. Ноември, както винаги, не ми напомняше нищо. Носталгията се беше счупила някъде на н-то и нямах представа как да си я върна. Нямах представа дали искам да си я връщам.

Заваля. Телефонът ми звънна. Нямах чадър. Изругах. Скрих се под някаква козирка. Всеки момент можеше да излезе някаква баба и да ми се скара. Номерът ми беше непознат.

Преди да вдигна, си представях как е баща ми, звъннал от уличен телефон – все едно сме в Америка през 40-те, но не ни беше останала никаква романтика, така че вероятно звънеше от вкъщи, плах и пиян, и смразяващо самотен. Още преди да вдигна, ми стана студено. Цялото ми тяло потръпваше в неконтролируеми конвулсии. Страх или студ – все едно беше, двете се оглеждаха едно в друго и ми се надсмиваха. Може би не беше толкова поетично, може би беше дъждът.

Не беше той. Някакъв откъслечен глас изхлипа „Ало“. Пак изхлипа, този път без ало. После пак гласът. Починал. Намерили го. Изпуснах слушалката. Свалих си якето и го захвърлих на земята. Имах чувството, че се задушавам. Понечих да изкрещя, но нищо не излизаше. Очите ми щяха да изскочат от орбитите си. Затичах се.

Сега вече улиците ми бяха познати. Виждах се на всеки ъгъл: все по-малък и все по-малък, сградите ставаха все по-големи и ме поглъщаха, улиците се сгъваха на две и щяха да ме задушат в прегръдките си всеки миг. Тичах и тичах, и тичах. Сега вече тичах и крещях като обезумял: „Но аз опитвах! Не видяхте ли как само опитвах!?“,  тичах и ставах все по-малък с всяка пряка, а виковете ми постепенно се намалиха до нормален говор, после до шепот. Накрая се сподавиха и съвсем изчезнаха, а аз бях станал една прашинка, която подразни носа на баща ми, седнал на същата маса, на която го чаках този следобед. Той кихна, а една жена на съседната маса, която още не познаваше, му каза наздраве.

Тази жена беше майка ми.

 

*

Помня. Един от малкото ми ясни спомени с теб, като изключим диска на Депеш, който ми създава спомени, носталгии и тонове, които никога не сме чували заедно. Това не е форма на споделеност, това е просто музика, която съм чула в опитите си да те проумея, да те осъзная, да те проимам като присъствие.
Но помня. Ти и аз вървим от площада към вкъщи, купил си ми една от онези кичозни играчки, с които се правят сапунени мехури. Сапун и вода в пластмасова опаковка. Почти като веро. Сигурно така малките момиченца привикват с възможността да станат домакини. О, това е само началото. Само почакайте.
Добре де, помня. Вървим, надувам поредния сапунен мехур. После помня само болката. Студена вода върху ръката ми. Ужили ли те, бабе, няма, ще мине. Рев. Три дни порой. Почти както когато си тръгваше. Правя аналогията по бързото забравяне. По адаптацията.
В годините прогресията е все същата – сапуненият мехур се пука и на негово място се появява огромно червено петно. Кожата ми носи белези на толкова приятелства, любови, изоставяния. Кожата ми е един от тези автомати, на които се чекираш, когато заминаваш занякъде. Има такива апарати, нали? Кожата ми е паспорт, в който всички пътешествия са с еднопосочен билет. Сърцето ми е картография на отсъствията.
Все гледам през прозореца на трамвая, когато минавам покрай последния ти дом и се чудя дали няма да изскочиш отнякъде. Все така се приземява миналото – неочаквано. Все в някакви прозаични транспорти. Все в някакви банални следобеди.
Няма те обаче. Никъде, освен в главата ми, няколко снимки, към които рядко посягам и носталгията в Депешовите песни.

Когато идваш, предпочитам да не си говорим.
Бързам, не трябва да губя време.

Някой зад ъгъла надува поредния сапунен мехур, в който ще вляза.

Кратка математическа притча

Крайните автомати са абстрактни сметачни машини, които имат краен брой вътрешни състояния и крайна постоянна памет.
Ако и аз имах краен брой вътрешни състояния, сигурно щях по-малко да се изненадвам, когато песента на една птица, начинът, по който монетите проблясват във фонтана или невъзможната пролет, която диша навън, те припомнят.
Ако и аз имах крайна постоянна памет, сигурно нямаше да се надявам, че един ден ще спра да си правя паралели (с птиците, монетите, пролетта), защото щях да знам, че след определена точка нямаше да мога да си ги спомням.
Обаче знам, че колкото и задачи да ме е карала да решавам, баба ми така и не ми е говорила за Крайните автомати и затова съм почти сигурна, че не съм ги разбрала правилно и всъщност нищо крайно не съществува, което, оказва се, е по-скоро лошо, отколкото добро.
Сигурно затова плановете ми (дали да анатемосам този сезон, дали да питам най-сетне някого каква е тази птица, за да си създам друга представа за нея, както и къде да складирам всичките ненужни подробности) засега са в застой.
В повечето време хвърлям монети във фонтанчето и се надявам да съм единствената, която още пресмята липсите в главата си.

2 hours of sleep vs. 2 cups of coffee

Всъщност историята не е за тук и сега, обаче все пак ще я разкажа, понеже не е съвсем история, а фрагменти от история (моята); понеже обичам да говоря за себе си и понеже си напомням да забавя темпото, а връщането в миналото точно това прави – препъва дните, омесва минутите, глези часовника, който ни е подгонил по петите.
За обиците на ухото ми е думата. И буквално – имам цели пет, и преносно – превъзходна, шумоляща, боцкаща метафора, която, несъмнено, успешно е прорязала (продупчила?) живота ми.
И тъй. Първите две дупки получих петгодишна. Ревах и на двете уши. Тогава се научих, че може да плачеш на рождения си ден, както и че добрите намерения на родителите ти обикновено отдалеч се класифицират като катастрофа. Освен това първите миниатюрни белегчета на ушите ми напомнят за времето, когато всичко беше кръгло и обло. За миговете, в които за първи път прочитах света си; подреждах го с букви. Тези обици ми напомнят да не спирам да си ползвам азбуката. Да не спирам да пиша – нищо, че понякога сама не си//е разчитам.
Вторите дупки (на лявото ухо, макар че често забравям къде са), си ги подарих случайно една Коледа, докато чаках за съвсем друго нещо, а лекарят Уши-Нос-Гърло, който ме продупчи, съвсем не разбра защо ентусиазмът ми се конкурира с този на петгодишна. Аз обаче знаех. Бях с разбито сърце и еквивалентът на боядисването на косата в 17-годишното ми съзнание беше това. Не татуировка, не друг цвят. Обици. Тогава за първи път гледах Eternal Sunshine of the Spotless Mind, безразборно набивах един след друг бонбони Линдт и си въобразявах, че никога повече няма да се влюбя. Тези обици не ми напомнят да не спирам да се надявам. Тези обици ми напомнят да не тъпча безразборно бонбони Линдт, за да не заприличам на хамстер.
Последната, петата обица, тази на хрущяла, е пеленаче още, няма и 2 години. Нея я направих просто за да бележа завършването си в гимназия и влизането в университет. Което ми напомня, че всичко, що изглежда голямо, вероятно всъщност нищо не значи. Тази обица ми се случи в един невзрачен юнски следобед, в който просто чаках за лекар и реших да си уплътня времето.
После се возих в трамвай, после валя дъжд.
И нищо друго не се случи.
tumblr_n7wlco3wO71r4ueyro1_500

аз съм къща, пълна с празни стаи

3 следобед, мъртво време.

Държа една незапалена цигара между устните си, настанила се е удобно, меко, до снощи мислех, че не ми е удобно да седя така, но се оказа, че в един момент дори става приятно. Тютюнът – тази малка смърт на езика.

Опитвам се да пренапиша себе си в една събота, да възстановя, реанимирам, регенерирам, реновирам. Знаеш ли кое е първото, което трябва да направя, за да се превърна в момичето, за което копнея? Да спра да псувам. Дори самата дума – псувам – е мръсна. Гнусна. Като пресечено мляко е, като иманентна и невъзможна храчка.

Декември е и навън няма нито едно дърво, което да заслужава любовта ми, слънцето ще залезе след около час, студено е, тихо е, във въздуха витае смърт и скорошност, и забравата на всички тези неща.

Обичам да пуша и да мълча. Или да мълча и пуша. Пушенето е извинение да помълчиш.

Около мен са разхвърляни 5 книги – две прочетени, една почти прочетена, една, започната в сряда, и една, която предстои. Има и едно блокче с листа. С редове. Обичам редове. Обичам и празните листове, в тях има някаква съблазън. Но вече съм се научила да не пиша нищо върху тях, защото никога не съм доволна, драскам, замазвам, греша, бързам. Имам нужда от красиви неща, а не мога да ги създам и това ми причинява главоболие.

По бюрото ми се е насъбрал прах.

Когато съм сама, обичам да се гледам в огледалото и да се изучавам в най-големи подробности. Дали някой друг някога се е опитвал да ме наизусти така?

Чудя се защо се опитвам да обвинявам другите за това, че непрекъснато им се давам, че, от страх да не пропусна, проспя живота си, винаги се опитвам да се видя с всеки, да поговоря с всеки. Това ме изтощава. Но когато не го направя, се чувствам виновна, сякаш се саботирам, сякаш изпускам нещо, не мога да се отърва от натрапчивото чувство, че съм обречена на живот от пропуснати възможности.

 

едит: ок де, не се сдържах

12387908_1030164253671983_1454631270_n.jpg