making islands where no island should go

Спомен за баща ми, който си отиде на днешния ден преди 8 години.

Sans changement

Понякога лежа и си представям, че чаршафите са крема сирене, а по възглавницата има мармалад. Облизвам се. За миг си вярвам, че животът е кухня. Че някой ще ме харесва такава, че аз ще се харесам такава. Перспективите се размиват в парата над тенджерата. В печката съм напълнила една тава желания, а на котлона се варят надеждите ми. Да омекнат. Да се преглъщат по-лесно – особено когато са неоправдани. Чакам животът да ми се поднесе на тепсия.

Трябва да спра да мисля в рецепти.

// писано на 28 април 2013 г.

Днес не дишах дълбоко, не мислих рационално, не правих йога, не си пуснах нещо смешно, не си сложих червило, не направих нищо, което да ме извади от разрушителните ми тенденции. Няма да се тръшкам, че все така не съм се научила да греша, да рискувам, да махвам с ръка, да не съм отличничка, да съм по-така, по-лежерна, по-небрежна. Сигурно никога няма да се науча, ебаси.

Всъщност дори не се притеснявам. Не чувствам нищо. Докато се прибирах и слушах музика, бях в безтегловност, сякаш просто не съществувах. На никого не му трябвах, никой не искаше нищо от мен, никой не се чудеше къде съм… Можех да си стоя грозна и намръщена, без това да има каквото и да е значение.

Ами това е. С живота тренираме какво е да ни няма.