No diagnosis

Не че така или иначе не ставам рано, но днес се събудих съвсем естествено в 6:30. Беше тъмно, прихлупено и хладно. Обикновено хората се будят от светлина, аз се събудих, защото най-после се дишаше. И това няма да продължи кой знае колко, но есента идва, щом ми се дослушат The Smashing Pumpkins и щом въздухът мирише на пепел. (Да, знам, че има пожари.) Между другото, за мен есента винаги е ново начало, времето, в което светът започва отново. Навярно защото тогава започва учебната година, а предвид работата ми, за мен това и сега е вълнуващ момент.

Прекарах целия ден с пулс 100. Не можах да се отърся от мисълта за прегледа, който ми предстоеше, от усещането, че ей сега вече ще чуя това, което чакам да чуя от години, и просто ще се прибера и ще се разрева отчаяно.

Нищо кой знае какво. Просто още един ден, прекаран със свито сърце.

Та за лекаря. Няма диагноза. Нямам отговор. Не знам защо се случва това, което се случва. Може би ще стане точно това, което си мисля, може би медицината ще напредне и ще намеря решение. Може би ще се примиря. Може би всичко ще се оправи физически, когато аз се оправя психически.

//

Пускала съм този откъс поне 2 пъти, но си мисля за него цяла седмица. Обичам този филм, ОБОЖАВАМ саундтрака му, а тази сцена е живият живот за всички нас.

I mean, what do you do? You laugh. I’m not saying I don’t cry but in between I laugh and I realize how silly it is to take anything too seriously. Plus, I look forward to a good cry. It feels pretty good.

и тази любима, жизнеутвърждаваща песен

observations

Толкова съм прозрачна в завистта си, в ревността си… понякога ме обзема такава гадна жлъч, че ме е срам. Друг път пък съм толкова дзен, че ставам почти великодушна. Това лашкане е доста типично за мен, когато преработвам емоция. А защо я преработвам чак сега? Защото едва сега изобщо я признавам. Но завистта не ми помага. Нищо нямаше да бъде различно, дори аз да бях различна. И да бях друга, и да не бях изобщо себе си…

Единствената ми утеха е, че и преди съм се чувствала така. И всъщност не е ли това утехата ми винаги? Досега съм научила единствено, че онова, което е пораждало най-силна завист у мен, след това ми се е виждало страшно престорено, маниерно и неприятно. И все пак…

Защо всъщност е нужно всичко това? Колкото и да надничам в чуждата градина, цветята там ще са все така изкуствени. И нищо няма да промени това.

Няма месено и обесено,

казва баба ми, тоест няма нищо перфектно. Може би е права, но днешният ден беше близо до съвършен. Бих казала съвсем искрено, най-хубавият ми рожден ден досега. Нищо не беше планирано, нищо не беше очаквано, но всичко беше точно както трябва.

I never said I was deep

Досега гледах профила на една много талантлива жена, която снима приказно. И за пореден път си давам сметка колко важна е за мен красотата. Не е от зодията, макар че що па не. Обичам да гледам красиви неща, с възхита гледам някои снимки (съжалявам, звучи профанно и вулгарно сигурно, но фотографията ми въздейства повече от рисунката), някои гледки, някои хора. Просто защото са много красиви. Като оня диалог. Щеше ли да ме харесаш, ако бях грозна. Не знам. Как не знаеш, това е грубо. Не, просто не е лицемерно.

Та и аз така. Обичам красивите неща, не мога да лицемернича по този въпрос. Пък и за какво? И то точно тук. И като казах лицемерно, тази седмица съм на един уъркшоп (отвратителна дума, но и ателие ме дразни) по превод. Срещите са в Зуум и виждам хората само на видео, та впечатленията ми не са много обективни, даже сега сигурно ще прозвуча малко злобно. Но има един човек, който ми изглежда адски лицемерен – с поведение, с маниер, с тон. Много неприятно ми звучи, когато някой говори неестествено, все едно слушам дженерик актьорска игра по Нетфликс. Ма моля ти се, сигурна съм, че не говориш така в живота извън Зуум. И представете си как го казвам това, който ме е чувал на живо, знае какво имам предвид; искам да кажа, че щом дори аз и хипервисокомерният ми глас сме в несъгласие с този маниер, значи работата е сериозна.

Онлайн лицемерието е много опасно, защото човек не се усеща, не че не курирам и аз някакъв образ, но в последно време се опитвам и във фейсбук да съм като в живота – слушаща потискаща (така ли???) музика, като цяло темерут, от време на време забавна. Нямам доверие на хора, които никога не си постват нищо смешно. Опитвам се да не се изказвам по всякакви въпроси, а през февруари дори си бях поставила предизвикателство да не влизам в онлайн дискусии. Вече не помня изпълних ли го. Вероятно не.

Написах всичко това просто защото, без някаква особена поанта, не че някога съм имала такава. Пишеше ми се нещо спонтанно и честно. От сърцето, един вид.

Няма да навлизам във въпроса как си, защото не знам какъв е отговорът. Наистина не знам. Не знам дали скоро не съм знаела така.

Искам да не ми пука. Харесала съм си едни рокли. И в крайна сметка що да не ги поръчам тия рокли?

Every once in a while, I have these extremely vivid dreams… they’re so realistic and logical. And tonight, my dream didn’t seem weird or unsound at all when I woke up. I remember being at my grandparents’ house, running up the stairs to tell everyone breakfast’s ready. I was wearing that red t-shirt I bought in Lisbon, the one I still wear at home. It was a pretty good investment, actually, hasn’t aged much, except for that stain it has from when I was still living in Portugal (note to self: never use acetone nail polish remover again). In truth, my grandmother sold this house, so I’ll never be able to go back… but I truly loved it. I wish I could live there. It had the most beautiful rooftop terrace; I always imagined I’d watch the stars or do some other cheesy activity with a loved one there one day. There was also a mirror in the hall that led to the bathroom, and I glanced at myself while I was running, and my legs were very thin. I keep forgetting this is what I look like now. I haven’t been this thin in years.

Anyway, I suddenly found myself at your apartment. You were not living there anymore, though. You’d left so much stuff, I wondered why. I knew you were alive, so there was some reason for you leaving all this behind, I thought. Of course, I thought you’d done that for me. And among all this stuff, I began looking for something with your mother. She told me you’d left a letter for me somewhere. In a bottle. That’s right, a message in a bottle. I thought she was kidding, but I checked the bottles (and a lot of bottles there were) for it. Finally, I found it, which is very odd for a dream… I never find what I’m looking for in a dream. So I open the bottle, and I read the letter, and it says Happy birthday, blah-blah. I remember the pain of such indirect communication. I remember thinking, there’s no point in responding, you didn’t care about my response. Perhaps you thought it was enough, but I did recognize, even in the dream, that, excruciatingly, for me it wasn’t. When I woke up, I realized what I dreamt about has, indeed, happened in real life years ago. You, me, a birthday wish. You, wishing me a happy birthday. Me, numb.

//