се ла ви и т.н.

Ughhhhhhhhhhhhhhhhhhhh!

// 23 години и 10 от тях в стабилно писане и това е всичко, което искам/ мога да кажа в момента. 

„Е, какво ще правиш във вас?”

Този пост е за хората, с които просто не ти се тръгва.

И за хората, които просто не искат да си тръгваш.

without a why

Преди години бях чела интервю с Еванджелин Лили, което се провеждаше в къщата ѝ на брега (може би е бил временен дом, все едно). Интервюиращата разказваше как Лили я кани да седне, после с бавни, спокойни движения прави чай, докато от стереото тихо се носи Дженезис.

Така си представям сутрините си, когато заживея сама. Ставам достатъчно рано, за да посрещна деня спокойно. Вървя бавно, за предпочитане боса, из вкъщи (подът е дървен). Звучи лежерна музика, може би Нувел Ваг или Тийвъри Корпорейшън. Правя кафе, защото не пия чай. Гледам през прозореца. Усмихвам се на себе си. Животът не е страшен.

Така помня Италия: като тиха, спокойна утрин. Ленив юни. Такава представа имам за тази страна и всичко, свързано с нея, вероятно и от филмите, които съм гледала, и от книгите, които съм чела.

 

Не знам какво ме чака в този живот, но искам да спра да задавам въпроси. Или конкретно един глупав въпрос: защо. Ами защото така.

И в крайна сметка, Габриела, изборът е твой.

desculpa

cravings

Купих си кичозни цикламени обици, които приличат на тапите за уши на Одри Хепбърн в „Закуска в Тифани”. Боря дъжда с тях и с лилав чорапогащник.

Събирам аргументи срещу мъглата. Например: омръзна ми да се чувствам като в роман на Мураками.

Много неща си мисля, но изпитах странен порив да напиша тъкмо това:

Искам вечеря с непринуден разговор, червено вино и пържоли. Съжалявам, че пържоли не звучи добре, но изпитах непреодолимо желание точно за това. И всеки един от споменатите елементи е важен.
Душата и тялото ми са озверели от глад.