условно

ако ще тръгваш,
напусни като парче,
което съм слушала до втръсване
(въпреки че музика не ми омръзва).
ако ще се връщаш
(по-добре недей, но все пак,
ако ще се връщаш),
върни се пак в тая форма –
на любима песен, чута случайно по радиото
(след като дълго съм я забравяла),
в някой супертривиален ден.
“ей, я увеличете”,
казвам,
заставам до някой прозорец
и с леко драматичен, леко
влажен поглед
прошепвам (но все пак
достатъчно силно, че всички да чуят):
“толкова обичах тази песен”,
а после много, много тихо –
така, че дори аз да не се чувам,
“и още я помня наизуст”

je changerais d’avis

В трамвая мирише на сняг и портокали,
на минало и снощи, на разни празни рими.
Ти си цялата цялост, друго нищо не трябва.
Вече нищо не пиша. Дъвча твоето име.

В трамвая ритъмът е по традиция такъв,
лениво се поклащаме във общото си тяло.
Всеки гледа да се сгушва: кой от обич, кой от студ.
По стъклото зимата ми пърха с мигли. И прозява се.

В трамвая мислите се стичат бавно,
чертаят си някакви дзен-градини в ума ми –
по пътя от една мащабна, гръмка сграда
чак до квартала, в който винаги е тъмно.

В трамвая изброявам всичките ти мили думи:
“яж, грижи се за себе си, ще си сбъднем мечтите”.
Като теб, те са скромни и малки; и не ги искам други.
Тези много ми стигат. Повече от “обичам те”.

I demand a better future

“Strangely, some songs you really don’t want to write. I didn’t like writing ‘Heathen’. There was something so ominous and final about it. It was early in the morning, the sun was rising and through the windows I could see two deer grazing down below in the field. In the distance a car was driving slowly past the reservoir and these words were just streaming out and there were tears running down my face. But I couldn’t stop, they just flew out. It’s an odd feeling, like something else is guiding you, although forcing your hand is more like it.”

Тази вечер по традиция се возих в трамвая и беше ужасно студено, но оставете това, нещо му беше обърнато с хастара навън на този трамвай – и причината далеч не беше студът. Някаква огромна синя лепенка на вратата на кабинката на ватмана се отразяваше в прозореца и небето изглеждаше странно светлосиньо, като преди изгрев през зимата. Heathen в ушите ми привнасяше към чувството за изгрев, също както и жената с кафе в пластмасова чашка на предната седалка. Някакви приглушени звуци, спеше ми се, студът свива телата и си мислех как през зимата ще забравя София отвън, за да й опозная вътрешностите, сега му е време за кина, галерии, уютни заведения, горещ шоколад с ром, споделености.

Имах прекрасно лято, много си мислех за това, докато пътувах. Споделям една снимка с импресия оттогава, ‘щото не съм разказвала почти нищо май, а сега ме мързи за фермани и единствените чаршафи, които искам да пиша, са онези, на които ще трупясам след минути.

14686576_1225809584107448_2107838830_n.jpg

Тази факла бе най-нагло открадната от един бар в Созопол, с нея бе позирано в стил Владо Карамазов, после бе занесена на един паркинг и, почти 24 часа по-късно, бе присвоена обратно най-безцеремонно. Сега, в 5:45 (почти по Боуи: the angels have gone) сутринта, гори на плажа като вечен огън на едно от най-хубавите ми лета досега.