Този град е познат, но аз вече не съм същата.
Чувството отдавна е развързано. Връзките – скъсани,
влачени дълго и бавно по сушата.
И все по-хлабав става мостът между мен и тая територия,
разказвам едни и същи истории от твърде отдавна,
присмивам се на гостите, дошли,
за да не се привържат никога към мястото, което обитават.
И все пак София единствена ловко се преструва,
ако ще и на кръпки, на това, което ми е нужно.
Тя е толкова малка, че ме плаши
как на всеки ъгъл срещам на различна възраст
себе си, оглеждаща се в локвите.
Този град няма поезия във въздуха,
няма море, сол и подводници,
има привкус на минало и намек за бъдеще.
Когато се връщам, е неудобно,
когато си тръгвам, не знам дали ми се връща.

Понякога дори не зная дали си отиваме,
но е най-близкото нещо до дом, което имам.

 

Една пета човек

майката на Ахил
го потопила в Стикс
за да стане неуязвим
да стане Бог
но нещо ѝ подшушнало
“Бог не съществува”
затова всъщност
не потопила петата
ако не друго
поне да стане
човек

M

така и не написах нищо за средата
за да я забленувам
все краища в главата ми все
някакви начала неначенати все
някакви хипотетични животи
началата винаги са твърде къси
не ми пазят топло
и са подходящи точно
за половин сезон
финалите са високосно дълги
все тръгвам да ги нося на шивач
все табелата затворено
а аз не съм си променяла ръста
от шести клас насам
и вече така ми омръзна да прекроявам
нещо искам
не грандиозно
не и като във вица
двама се срещат
о за мен да ви видя е малък празник
о за мен е още по-малък
друго искам
нещо средно
нещо трето
нещо по мярка

условно

ако ще тръгваш,
напусни като парче,
което съм слушала до втръсване
(въпреки че музика не ми омръзва).
ако ще се връщаш
(по-добре недей, но все пак,
ако ще се връщаш),
върни се пак в тая форма –
на любима песен, чута случайно по радиото
(след като дълго съм я забравяла),
в някой супертривиален ден.
“ей, я увеличете”,
казвам,
заставам до някой прозорец
и с леко драматичен, леко
влажен поглед
прошепвам (но все пак
достатъчно силно, че всички да чуят):
“толкова обичах тази песен”,
а после много, много тихо –
така, че дори аз да не се чувам,
“и още я помня наизуст”