Думите са моят занаят. Думите са като етикети
или монети, или още по-добре – като рояк пчели.
Признавам: само източникът на нещата ме ломи;
сякаш думите са преброени като мъртви пчели на тавана,
откопчани от сухите си крилца и от жълтите си очи.
Все се налага да забравям как една дума може да подхване
друга, да формира друга, докато остана
с нещо, което съм могла да кажа…
ала не го правя.
Да наблюдаваш думите ми е твоят занаят. Ала нищо
не признавам. Работя само с най-доброто, например
успявам да напиша за ротативката възхвала,
за онази вечер в Невада; да разкажа как джакпотът магичен
се появи, тракащ с три звънчета, на късметлийския екран.
Ала кажеш ли, че това на съвсем друго прилича,
отслабвам – в спомена как странно се усещаха ръцете,
и колко нелепи, и претъпкани с тези предани монети.
Ан Секстън
_____
Оригиналът е тук.
____
Ан Секстън страда от биполярно разстройство през целия си живот. След първия сериозен пристъп започва да посещава терапия и терапевтът ѝ препоръчва да започне да пише поезия. Оказва се, че жената има какво да каже. И то добре. Стихотворението по-горе е доста прозрачно – описва връзката ѝ с терапевта ѝ, или поне началните етапи от нея. Тук джакпотът е метафора за успеха ѝ като поет, а монетите се явяват нейните почитатели. Разбира се, разобличаването от терапевта винаги боли (понякога се чудя защо изобщо се опитваме да ги лъжем).
времето тук блика на тласъци – като петрола 