И РЕЧЕ ПОЕТЪТ НА ПСИХОАНАЛИТИКА

Думите са моят занаят. Думите са като етикети
или монети, или още по-добре – като рояк пчели.
Признавам: само източникът на нещата ме ломи;
сякаш думите са преброени като мъртви пчели на тавана,
откопчани от сухите си крилца и от жълтите си очи.
Все се налага да забравям как една дума може да подхване
друга, да формира друга, докато остана
с нещо, което съм могла да кажа…
ала не го правя.
Да наблюдаваш думите ми е твоят занаят. Ала нищо
не признавам. Работя само с най-доброто, например
успявам да напиша за ротативката възхвала,
за онази вечер в Невада; да разкажа как джакпотът магичен
се появи, тракащ с три звънчета, на късметлийския екран.
Ала кажеш ли, че това на съвсем друго прилича,
отслабвам – в спомена как странно се усещаха ръцете,
и колко нелепи, и претъпкани с тези предани монети.

Ан Секстън

_____

Оригиналът е тук.

____

Ан Секстън страда от биполярно разстройство през целия си живот. След първия сериозен пристъп започва да посещава терапия и терапевтът ѝ препоръчва да започне да пише поезия. Оказва се, че жената има какво да каже. И то добре. Стихотворението по-горе е доста прозрачно – описва връзката ѝ с терапевта ѝ, или поне началните етапи от нея. Тук джакпотът е метафора за успеха ѝ като поет, а монетите се явяват нейните почитатели. Разбира се, разобличаването от терапевта винаги боли (понякога се чудя защо изобщо се опитваме да ги лъжем).

из Falling, Colin Thubron

… Вчера отново обсъждахме работата ми и той предложи да направя Луцифер красив, за да ме подразни. „Само така се задействаш – каза. – Не приемаш грозотата“.

Казва го от любов, знам, но прокарва пръсти по рамката, там, където е раят, казва, че го омагьосва, и се чувствам като реалност, към която се връща, сякаш целият този стремеж към статии и интервюта е просто нещо, което прави в свободното си време. Казва, че с мен кръгът се затваря, сякаш не би могъл да избяга отново, макар че знам, че ще го направи. Ужасяващо е, но понякога, когато е с мен и е много близо, усещам как се паникьосва, че след минута ще изчезне, че ми е даден само назаем отнякъде другаде. Мили боже, наистина звучи абсурдно, трябва да съм благодарна за тези нощи и разбира се, че съм, благодарна съм. Чудя се защо ме обича. Гледам го как е коленичил над мен и ми шепне думи, които, ако не бяхме в леглото, щяха да звучат идиотски, а ако имам късмет, виждам красотата си в очите му (със сигурност не я виждам никъде другаде). По-късно си мисля: кога ли ще забележи? Но в този момент той вече спи дълбоко, легнал върху мен, има голямо чело и тъмни очи, добре изглеждащ мъж, да (нищо че отрича).

Ако някога се омъжа, ще настоявам да имам две деца. Никой не трябва да оцелява като само дете, освен това аз бях дебела. Баща ми ме наричаше „онази там“; искал е син. Сега разбирам, че и двамата ми родители са имали някакви проблеми, но е твърде късно и този път сама трябва да преправиш света.

Само сънищата ми напомнят за предишния свят. Преди ги споделях с приятелка от училище, която сънуваше същите неща като мен: сякаш имаше споделена земя на подобни сънища, за която ти трябваше пропуск.

Нашият пропуск беше грозотата. Сънищата ни бяха пълни с нея. Приятелката ми бе обезобразена от ягодовочервен белег и имах чувството, че си го делим.

Миналата седмица, когато Марк го нямаше, сънувах, че правя любов с мъж: с хубав мъж. След известно време седнах на разстояние от него и го попитах: „Не виждаш ли, че съм грозна?“ По-късно той ме изостави и почувствах странен покой.

Хрумна ми нещо ново за Луцифер. Мисля, че трябва да си остане така: прозрачнобял, като празно място. Раят е с цвят на пламък. Адът е празно място.

—

//Винаги превеждам, когато имам да уча.