wordpress не признава празни редове

съсредоточаването става все по-трудно и

прехвърлям в главата си няколко думи

с които се застраховам срещу бивши тъги

и които ме държат на една ръка разстояние от изстрела

на онова което съм могла да кажа но не съм

в женски род единствено число са

мъка борба тегоба носталгия

винаги съм знаела че жените ненужно усложняват езика

но лятото хич не е време за подобни сантименталности

за онова което съм могла да кажа но не съм

отдавна съм подпъхнала под възглавницата

писането с цел преодоляване писането с цел катарзис

сънувам най-добрите си стихотворения

на сутринта изобщо нямам запис

за онова което съм могла да кажа но не съм

учебниците по граматика вехнат

под времето в което ги забравих за първи път

и повече никога не си спомних

как е правилният словоред

на онова което съм могла да кажа но не съм

докато то не е изтляло съвсем до

нещо което съм искала да кажа

но вече не искам

миналото време е ценно

да не пренебрегваме все пак синтаксиса

богът или машината

има ли езически ритуали
фокуси, магии, мании
къде са ви смислите къде катарзисите
къде са лепенките ви против влюбване
билките за болките и панацеите
има ли deus ex machina
и ако няма бог
поне машина има ли
няма ли shortcut за тази любов
fast forward бутонът къде е
колко жалко: дори след такъв
небивал
технологичен
прогрес
(колко помпозно звучи, колко кухо)
все още не можем да трием миналото
има ли начин, кажете
има ли спасение
за неверниците

пълнолуд//ние

Прахосва времето наистина,
играе си с минутите наужким;
и нервно смее се на пристъпа –
веднъж на месец – но намръщена.

По пълната луна измъква се единствено
и шляе се със светлината, дето си отива;
от тук нататък трийсет дни ще е до свикване,
докато Месецът е в чуждата квартира.

Тогава тя остава будна до забравяне,
захапва всички начала и абортира ги;
и драска фазите на календара,
във делниците си по навик хибернира.

Остава ѝ само да се взира в часовника,
да подрежда стаите, да опразва ъглите,
да спазва обичая със условните:
да покрива прозорците, да прибира дъгите.

 

*редактирам си разни стари неща. и така ми личи всичко*

(почти закъсняло стихотворение)

април
пречупва свежестта
през стъклените призми на дъжда си,
покръства цъфналите клончета, фонтаните,
безименните птици, препинателните пътища;
кръстосва сянката ми и препъва я във силуети,
във демоверсии, във воайори, дето само гледат,
без да снимат (луди хора).

април
обнадеждава и обърква,
разлива ме, разбърква ме, погива ме,
стоварва ми писма от Никъде в полите,
разлюбва ме и влюбва
поне веднъж за всичките си трийсет дни;
и вдъхновява ме да се оплитам във косите му,
да искам да обходя всичките му сънища
и да обеся равновесието на неговия ад.

април,
скършен от лепкав и бунтарски вятър,
ме моли да пусна корени към тъмна прародителка,
да се върна назад, преди да затапя върха,
да избродя всичките подпочвени мозъчни каторги,
да раздера ръцете си до кръв, да се задавя с пръст,
да се об(л)ичам в земния си знак: до преходност, но гордо;
да си разчертая хиляди заземени послания,
които нямат значение, ако не помня в какво съм вярвала –

април,
пирувам всеки път
със края ти.

може би=май

„Може би е време да се примиря
със нескопосаното си страдание,
с онази бенка, която е неизтриваема
от паметта ми,
и с изреченията, които изговарям
поради липса на общуване,
и с изреченията, които не спират
да извират
отвътре.
Навярно с тях запълвам кухините,
разрязани от твоето отсъствие,
закърпвам скъсаните си обувки,
запаметявам младостта си в минало активно“,
мисля си, докато се разписвам
под едно недотам покъртително
стихотворение.

Може би е време,
а може би е време да приема, че,
когато отразявам
полурепортажно
полуизмислено
полуразмитото си битие
и онова, което съм била и сме били,
навярно говоря с гласовете на онези,
които искат да кажат същото,
но не могат
…или не смеят.