I suffer very eloquently

Под тънката кожа на черна вдовица,
с която се гордеят небесата,
дето са ти я отпуснали,
прозират всичките ти грозни истини.
Денят те илюстрира много ясно:
през порите изтича всичко гнусно.
За енти път не си успяла да се съживиш,
кръвта си да размърдаш в редни коловози
и кръговратите си да опънеш до линейност.
Измиташ бъдещето със полите си,
претърсваш джобовете за спечелени облози,
но няма нищо там и нищо в теб, до тленност
тялото ти изтъняло, до съсипия костите пробождат.
Под зениците черни кладенци дълбаят
умората у теб и я възнасят. Рай не се присъжда!
Изпръхналата ти и побеляла кожа,
с която някога си знаела, но си забравила
сега напомня ти, че няма да се върнеш.

етюд

Любовта беше сбор от шумове,
а пръстите ми – сключени –
да не обичам никого.
Но ти се появи и тръгна музика.
Погълнаха ме цяла стълбите:
отвориха пастта и ме поеха.
И ме пое градът, разлистил се под коленете ми,
и ме подгони, дишаше ми във врата.
В разрошената ми коса отекнаха
местата, дето щяхме да направим свои,
градоустройствените планове,
на нашето обичане кръстовища.
По “Искър” ритнахме чадъра,
побрал във едрите си длани
парчетата от разглобеното ни лято.
Смехът ти – среща със познатото
от дежа-вю, от друг живот –
и сричана мелодията до научаване,
до втръсване (но няма втръсване)
по църквите,
в които никога не влязохме,
по всяка плочица, със име и безименна.
И докато вървяхме пак задъхани,
подгонили един трамвай-желание,
желание за сбъдналост завинаги,
а София приличаше на блато,
подгизнала и под телата ни мърмореща,
и в себе си събрана, сгушена,
сглобихме лятото между краката си по “Солунска”
и стъпките ни се венчаха. Успоредни.

към единадесет
постлахме на земята
крясъци
викове
вой
или рев

на разсъмване
скочих
и съгласно присъдата
слънцето се появи

да се страхувам
да скъпя думите
да се стовари призракът
да потъне корабът
да преям със стара злоба
да взема навътре всичко това

да съчиня контраизмислица
за по-приемливо

да реша коя от двете ни
е по-вярна