M

така и не написах нищо за средата
за да я забленувам
все краища в главата ми все
някакви начала неначенати все
някакви хипотетични животи
началата винаги са твърде къси
не ми пазят топло
и са подходящи точно
за половин сезон
финалите са високосно дълги
все тръгвам да ги нося на шивач
все табелата затворено
а аз не съм си променяла ръста
от шести клас насам
и вече така ми омръзна да прекроявам
нещо искам
не грандиозно
не и като във вица
двама се срещат
о за мен да ви видя е малък празник
о за мен е още по-малък
друго искам
нещо средно
нещо трето
нещо по мярка

условно

ако ще тръгваш,
напусни като парче,
което съм слушала до втръсване
(въпреки че музика не ми омръзва).
ако ще се връщаш
(по-добре недей, но все пак,
ако ще се връщаш),
върни се пак в тая форма –
на любима песен, чута случайно по радиото
(след като дълго съм я забравяла),
в някой супертривиален ден.
“ей, я увеличете”,
казвам,
заставам до някой прозорец
и с леко драматичен, леко
влажен поглед
прошепвам (но все пак
достатъчно силно, че всички да чуят):
“толкова обичах тази песен”,
а после много, много тихо –
така, че дори аз да не се чувам,
“и още я помня наизуст”