~

617AhpKYJLL._SL1024_.jpg

“I think we’re always responsible for our actions. We’re free. I raise my hand – I’m responsible. I turn my head to the right – I’m responsible. I’m unhappy – I’m responsible. I smoke a cigarette – I’m responsible. I shut my eyes – I’m responsible. I forget that I’m responsible, but I am. I told you escape is a pipe dream. After all, everything is beautiful. You only have to take an interest in things, see their beauty. It’s true. After all, things are just what they are. A face is a face. Plates are plates. Men are men. And life…is life.”
Първо Ана Карина. Второ Годар. Трето френски, дето още ми се чупи по езика, и съм в съвсем началото на опитомяването му, ама все пак улавям някои моменти и ги оставям да се разтопят в съзнанието ми като блокче най-непредвидено щастие.
Франция и френско кино от 60-те са, били са и ще бъдат вечен култ в момичешкото ми съзнание. Защото: французите са сред малкото хора, които пушат както трябва (в изкривените ми представи има правилни и грешни начини да всмукваш дима, движенията на устните, на ръцете, цялостното излъчване). Абе, отива им и толкова. Естествени са някак. И жените, които си палят цигари една на друга. И фактът, че не си гасят цигарите, когато излизат от кафенето. Тези малки детайли са любов. И достоверност. Освен това французите винаги изглеждат толкова сериозни, сякаш никога не са били деца; имам чувството, че просто се раждат възрастни, вземете например Матилда (Léon). Това непредвидено порастване обаче съвсем не ги прави мъдри. Още си мислят, че на 22 е краят на живота им – комично, ама си го приемат сериозно. Трагичен артистизъм. И тази noir нотка, типична за френското кино, дори не изглежда изкуствена. Напротив – прави ги лесни за обичане. И това, и такива монолози.