while the song remains the same

Декември е и по повода навсякъде има коледна украса. Возех се в такси и минавахме по един от (това тук е рядкост) широките булеварди, обграден с дървета отляво и отдясно. По клоните имаше нещо като лилиуми, странно, някаква украса беше, и бях без очила, но мога да се закълна, че бяха цветя и бяха точно бели лилиуми.

Не било хубаво да спиш в една стая с такова цвете.

След този булевард улиците започнаха да се стесняват все повече и повече, докато не станаха съвсем тесни и непроходими. По такива улици не можеш да вървиш с много багаж. Трябва да подбираш какво да вземеш със себе си. (В идеалния случай взимаш само себе си.)

Мисля си за багажа, с който дойдох. Голяма част от него вече оставих и не се върнах да го взема. Нямаше как да продължа да вървя с този товар. Тук улиците са тесни.

Мисля си, почти три месеца по-късно, че съвсем не са малко нещата, на които се уча. Да изслушвам с повече внимание. Да не генерализирам. Да не бързам да натоварвам хората със себе си. Да се ориентирам. Да говоря поне малко още един език. Да се помиря най-сетне с мисълта, че в някои ситуации сметката не излиза. Да осъзная също, че някои неща (и хора, и хора) вече не са моя отговорност, и да дишам свободно след това осъзнаване.

Често съм си говорила с хора тук какви са причините им да дойдат и съм се чудила за своя собствен избор. Не знам наистина. Защото се задушавах или защото ми беше писнало, или защото ми беше скучно, или от чиста глупост, или на шега, или просто така. Не знам каква беше причината, но в крайна сметка съм благодарна, че я е имало.

И кой знае какви бяха тези цветя, които видях с късогледите си очи тази нощ, но все пак вярвам, че бяха лилиуми. Не бих спала в една стая с такова цвете и е хубаво, че го оставих зад себе си. Радвам се, че беше само част от пътя, вместо (по) целия път. И даже не съм сигурна дали е било лилиум, но си мисля, че беше красиво.

Advertisements

антракт

Била съм на не повече от 6, с майка ми (и вероятно с Василена и нейната майка) бяхме на куклен театър. Главата си не залагам, че е било „Хензел и Гретел“, но все пак мисля, че това беше. Театъра не помня, но помня майка си млада и забързана, каквато се виждам сега. Винаги леко притеснена и припряна. Смешно ми е и малко тъжно, защото сега я намирам за твърде бавна и това ме изнервя. Но да. Та, помня майка си, помня, че вървяхме покрай „Славейков“ (тук има надграждане на спомена, защото като дете надали съм знаела какво е „Славейков“, все пак съм от краен квартал и не съм щъкала в центъра особено); помня, че валеше дъжд, но не проливен и не студен. Задължително ще да е било следобед и небето трябва да е било сивкаво. Помня, че в същия ден откраднах от майка една визитка от постановка на име „Любовни булеварди“, която и до ден днешен седи из някое от десетките ми портмонета в София. По-късно се оказа, че едно от любимите ми стихотворения на Стефан Цанев е именно от тази постановка.

Много от детските ми спомени са свързани с дъжд.

И много обичам такива преплитания – визитката, стихотворението, бе, връзките между нещата са важни.

И сега е следобед, и се смрачава, макар да не вали, а фенерът току пред прозореца ми на 3000 километра от София и на светлинни (хах!) години от детството ми тъкмо се запали.

*

и един много приличен shoegaze