Десет вечерта е и работя, т.е. редактирам чужд превод. Това ми носи голямо удоволствие, но ме изморява фактът, че трябва да го върша по никое време, защото, ами, имам друга работа. Имам основна работа. За която, разбира се, не правя такива жертви, като да работя по нощите, и слава богу, никой не го иска от мен. Да, ето, вече не правя такива жертви за работата си. Не е за вярване, че са минали цели 4 години от ултратежкия бърнаут, който имах чувството, че ще ме убие.
Чудя се колко още време мога да убивам и този блог, преди да го погреба съвсем. Днес прочетох в публикация на жена, която следвам и харесвам, но не познавам, че не е писала в блога си от миналата година и май е напът да го закрие. Разбирам я. Виждам, че всички емигрират в събстак и аз самата имам такъв, но съм прекалено немарлива към писането си и затова си стои на три публикации от година-две насам. Нехайно се отнасям към присъствието си в дигиталното пространство, не умея да развивам профили, да създавам персона и съдържание. Съдържанието го създавам на работа. Бълвам, бълвам…
Имам чувството, че ставам все по-некомпетентна, че мисълта ми закърнява… и добре че е преводът, за да мога да имам усещането, че правя нещо смислено. Поне от време на време, например на двете преводачески школи, на които се бях записала през юли.
Изминава още една година, в която не успявам да съм достатъчно асертивна, но изпитвам странно спокойствие, защото знам, че рано или късно ще се науча.
Изминава и още една година, в която комплексите ми не помръдват. Не знам какво да кажа по този въпрос, освен че е каквото е. Но хей, ходя на фитнес и съм силна, и съм по-здрава от всякога. Опитвам се да приема, че тялото ми е такова, а не друго, че косата ми е такава, а не друга, и че аз изглеждам по този начин. Приятелката ми С. казва, че ако сега не се харесваме, какво остава за после, но на мен всичките ми надежди са в това после. Просто се надявам да стана по-милостива със себе си, все някога.
Изморена съм, както винаги, но не успявам да си оправя режима, да си легна в 10, да се погрижа добре за себе си. Никой не ми е виновен. (Знам, че това донякъде опровергава това със здравето.)
Отидох в Ирландия. Толкова желана и сънувана, Ирландия на моите ученически мечти, Ирландия, в която си представях, че ще живея… най-после ми се случи. Безкрайно съм щастлива и благодарна, че го изживях. И че още мога да го преживявам през снимките си.
Още едно лято почти отлетя. Радвам се, макар че този път направо ни пощади. Но и не се, защото започвам да чувствам натиска на годините.
Горе-долу е това.
//Музиката е от Фийби Бриджърс. Между другото, видеото е супер, препоръчвам (едва ли някой помни, но преди години едва ли не се гордеех, че не гледам видеа, ех, Габриела).
времето тук блика на тласъци – като петрола 