the stuff of dreams

тази песен е ужасно тъжна и хубава.

като ново и плашещо начало.

човек наистина е създаден да се справя с всичко. и е създаден, за да забравя. може би това е функцията на изкуството – да твори памет. не заради преходността на човека, а заради неговата обреченост да забравя.

п.п. оф, не бях се сетила, че ще ми трябва нова категория, след като вече не съм на 21. порастването е сложно.

п.п.2 не знам защо, но постовете ми винаги звучат все едно ми се къса сърцето. а тъкмо онзи ден казах, че не съм меланхолична.

п.п.3 наистина не съм, просто съм досадна.

the voice of youth

Кратка равносметка за 21:

Понякога само два дни може да те извадят от най-големите дупки.
Физическата близост далеч не е гарант за споделеност и vice versa, физическата отдалеченост понякога е просто физическа, пък душите се срещат, те си знаят пътя.
Някои хора срещаш само за дни и те остават точно там, заключени в този отрязък от време. И това е окей, не е нужно всичко да продължава.
На музиката трябва да се дава втори шанс.
На хората – понякога – също. Макар че вторият шанс е малко егоизъм, той е за лично успокоение, че сме направили каквото сме могли, че сме опитали ключа във всички врати, нищо че сме били почти сигурни, че няма да минем отвъд тоя праг.
Да свикнеш със себе си е едно от най-важните неща и въобще страхотен израз на уважение към това, което си.
Морето е дезинфектант на ума.
Да уважаваш изборите си е есенция. Винаги трябва да си напомняш колко трудно ти е било да ги направиш.
Най-страхотните стихотворения са онези, които си намислям преди да заспя, на тъмно и уморено. Те са най-добри, защото никога не са записани. И имат потенциала на постоянното доизмисляне.
Човек трябва да скача в дълбокото. Непрекъснато. Нищо че не може да плува. Просто трябва да се оставяш на пропастта да те поеме от време на време.
Сезоните (времето) за нищо не са ми виновни.
Прошката е важна: прощаваш веднъж. Другото тежи само на теб.
Научих се, че е важно да се възхищаваш понякога и от себе си, не само от другите. Другите (могат да) са прекрасни, но сравнителните анализи скъсяват щастието, а аз искам моето да върви като шлейф зад мен.
Здравословният скептицизъм е важен.

tumblr_o9j8wpRTjx1qj6vx4o1_540.gif

^via: https://grisho.tumblr.com/post/146653737467/%D1%81%D0%B0%D0%BC%D0%BE-%D1%81%D0%B5%D0%BA%D1%83%D0%BD%D0%B4%D0%B0-%D0%B8-%D1%81%D0%B8-%D1%82%D1%80%D1%8A%D0%B3%D0%B2%D0%B0%D0%BC-%D0%BD%D0%B5-%D1%81%D0%BF%D0%B8%D1%80%D0%B0%D1%88%D0%B5-%D0%B4%D0%B0

you can’t choose what stays and what fades away

“One day, you’re 17 and you’re planning for someday. And then quietly, without you ever really noticing, someday is today. And then someday is yesterday. And this is your life.”

Това съм споделила преди три години на този ден, денят на изпращането ми в гимназията. Носех една тъмносиня рокля, с която имам все хубави спомени и която има едно безкрайно трудно за закопчаване копче, та бях извикала баба си да дойде да ме закопчае. Още я нося понякога, но понеже не мога всеки път да разчитам, че някой ще е наоколо, я закопчавам с безопасна игла.

Мисля, че това идеално илюстрира порастването – учиш се да правиш разни неща съвсем сам. Вярно, малко нескопосано и през куп за грош понякога, но все пак успяваш.

“And this is your life.”

//песента няма нищо общо, макар че 20-те са бежански години отвсякъде.

savor the taste of fabricated wealth

пускам малко момичешки песни.

1000 неща правят спирали в главата ми, но имам време само за музика, а и още не съм измислила как да ги формулирам завоалирано. седя прекалено дълго на фаза чернови. мотая се около няколко думи, около самотни редове. нищо не мога да довърша засега и за пръв път от много време не държа да довършвам каквото и да е. размързяло ме е да слагам точки,

oх, и това, заради осми клас