oui?

Събота е. Good time for a change.

Дори песента ми съвпада:

Имам нужда от промяна и възнамерявам да направя нещо по въпроса този път.

Музиката съвпада с настроението ми, а именно – търсеща.

Затворила съм се в черупката си, очаквайки някой да я пропука, или пък точно обратното – никой да не опитва.

Сама не зная какво искам/очаквам/бленувам, а после има Виновен.

Но вече не.

тук винаги всичко се изпарява

his indiscretions, you don’t mind
he says your thoughts need for
but your forms not hard to find
these late night sessions, he’s master still
another lesson leaves you twisting to his will

every night he comes and goes again
if it isn’t right, it isn’t him

he makes corrections, you shut the blinds
you’re talking less and less,
but the words aren’t hard to find
his last suggestion, it makes you ill,
still one more lesson leaves you twisting to his will

bloody hell  o__O

Перфектно.

Всеки ден, на път за училище, минавам покрай един магазин. Наскоро направиха банкомат до него, но малко след това залепиха лист с надпис “Банкомата не работи!”, написано с големи букви. Два пъти дневно, минавайки, ми се искаше да извадя една химикалка и да го поправя, но все не се решавах.
Беше вторник, прибирах се и се загледах за пореден път. Беше поправено, а отдолу – “За кога?”.
После глуповато се усмихвах през останалите няколко метра до вкъщи.
За миг светът изглеждаше цял, надеждата си беше надежда, а по-странното бе, че я имах.

Преди три години, мисля, бях на море. И както винаги бях нацупена, защото
а) мразя морето
б) мразя морето

Обаче този път компанията беше малко по-различна. Запознах се с едно момче, казваше се Сава. Та, той живееше в Белгия с техните. Или май само с майка си, дали не бяха разведени… не помня. Както и да е. Със сигурност вече не са заедно. Та, той живееше и учеше там. Беше една година по-малък от мен, но бяхме в 1 клас, там тръгвали по-рано.
Говорехме си за разни неща, играехме шах, а една вечер лежахме на плажа. Ей така, на пясъка, кажи-речи на брега на морето. Бях с една зелена блуза с дълъг ръкав.
Тогава той ми пя Бийтълс, тогава аз му говорех неща.
Беше сладко.
И естествено нямаше нищо романтично, все пак бяхме на 12. Аз не бях влюбена, нито пък той. Но беше сладко.

По това време не бях такава, каквато съм сега. Да, наясно съм, че човек се променя с годините, особено в тези години, но бях много различна. Тогава Бийтълс бяха далече, нещо такова не ме впечатляваше.

Защо? Защо сега е толкова трудно да Го срещна? Защо вече няма принцове, защо няма рицари и защо няма поети? Защо не останаха? Защо не останахте? Не съм се предала, дори не съм започнала, просто понякога е трудно да не губиш надежда. Сякаш онова, което търсиш, е толкова невъзможно да се намери.

Да, факт. Искам да се влюбя. Това е моят блог, мога да крещя в него. Искам …

“Ама ти не знаеш какво искаш. Не знаеш какво търсиш. Изгради си образ и започни да се оглеждаш.”
“Не е толкова просто. Свикнала съм да си затварям очите с образи, а ако понеча, все един и същи изниква, а той е невъзможен, така че не бива.”
“Мислех, че имаш богато въображение. Просто нарисувай един.”

И аз така мислех, С., но се оказв(в)а трудно.

Дори не е необходимо да си поет. Просто да те има.

Трябва да изляза. Да живея. Някак. Да дишам, да се разхождам, да виждам. Нищо не се променя, ако аз не се променям.

Имам идеи. Имам идеали.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s