стари стихотворения, които още стават

Исках да остана

Крачките ти са по-големи от теб,
защото пътят, по който вървиш, не е твоят.
Опитваш да се настигнеш,
но напразно: това не си ти. И тези думи,
които ронят устните, не ти принадлежат,
и тази песен, която си тананикаш,
звучи фалшиво в диафрагмата.
Обувките хлопат, дрехите се разпадат по тялото
Всичко подсказва, че си останал, а не е трябвало.

И не знаеш от колко време
не си срещал себе си.

Пречупва се мракът, прорязан от очите ви,
нали сте съдници завинаги:
бъдете,
държите отговорите в ръцете си,
заключени са между пръстите, потрепват в шепите,
потрепват отговори на въпроси, дето никой няма да зададе.
Потъпчете си верите, препсувайте верните пътища,
които никога за нищо не стават, които не водят доникъде.
Задръжте си виковете, камъните, прегрешенията,
вземете си правилните животи, праволинейните решения,
сдъвчете непорочното и го изплюйте на улицата,
сграбчете ме, разрушете греховете на лудата.

гледа ме въпросително и в кавички
беше ме помолил да не го цитирам

синьото под ноктите и синьото по устните
измръзвам те до стойности на собственото си допускане
дантелата, която съм наметнала наместо кожа
короните, натруфени с пудра захар, пробождат
и храстите, тези парчета щолен, които реже нощта
горчилката от тяхното преглъщане.
дванайсет кръга на пътуването ми до вкъщи
финалът винаги е адът
заобикалям се, въртя се, пръсвам се от яд, но пак не пасвам
живяла съм преди да срещна себе си и пак не съм пораснала

аз казвам: смъртта е липса
а не отсъствие

the vinyl records scattered on the floor
remind me we won’t last
someone’s gonna come and pick them up
someone’s gonna come and pick me up
and fold them neatly in their cases
and fold me neatly in a suitcase
and never play them again
and never play me again

____

… to be continued