26.

Аз съм умерено скептична, вярвам в сатурнови дупки и в хороскопа, но само когато ми изнася или съвпада с разположението на духа ми, ама има нещо и на рождения си ден винаги се чувствам малко странно, малко не на място.
От около 10 години насам, когато за пръв път реших да празнувам не-рожден ден (разбирайте, че приятелките ми пътуваха на 20. май и празнувахме предварително), ми върви денят преди рождения ми ден да е по-хубав от самия Ден.
Та тази година не беше изключение. Не че стана нещо особено, не че косата ми изглеждаше брилянтно. Просто се чувствах добре. А това е нещо, което, уви, не ми се случва всеки ден. Не щото не всеки ден е рожден ден, ами щото животът е И тъга, И тревога, И гняв, а на мен определено никоя от тези толкова човешки емоции не ми е чужда.
За тези скромни 26 години ми се случиха доста неща, някои страхотни, някои трагични. Най-хубавото, което продължава да ми се случва и в момента обаче, е, че малко по малко започвам да се приемам такава, каквато съм. И да, звучи клиширано, ама наистина е трудно, да му се не види, за мен е адски трудно. Но всъщност изминалата година беше достойна – излезе първата ми книга, преведох книга, станах заместник главен редактор, смях се, обичах, плаках с глас, виках на шофьори на улицата, чупих неща, отчайвах се и пак започвах да вярвам.
И сега, в навечерието на моята нова лична година, както казва Алена, си мисля – ами каквото, такова. И с правилните решения, и с грешките, и колкото коса имам, толкова, и който ме обича, да остане, а който не – да става, и колкото съм чепата, нека, и колкото мога да бъда добра – също нека, но само колкото ми е по силите, защото животът е твърде кратък, за да бъда съвършена.
И всъщност аз не искам да съм друга.