Как (не) намерих площад „Португалия“

Днес супер уверено търсех площад „Португалия“, който го има на картите, но го няма на табелите. Представях си как ще пристигна там с тържествена физиономия на лицето си и с мислените си фанфари. От мен аплодисментите, от мен овациите, от мен за мен, нали. Исках да си подаря това парче държава, която мечтая от 6 години (боже, 6 ли станаха), в града, който съм обичала като част от себе си, вместо себе си. Този град, разпилял сърцето ми по улиците си най-безцеремонно.

Та пристигнах, площадът се оказа се едно триъгълниче – градинка, в която съм била и преди. Там (тук?) съм седяла на пейка и съм чела разказ на Етгар Керет на глас, даже помня датата, понеже бях на концерт на Остава, снимах мини-то от един мини маркет, беше краят на лятото, любимо време. Обичам лятото само тогава – в момента, в който си тръгва. Понеже летата и бездруго са ми носталгични, понеже не се харесваме по презумпция с този сезон. Пообиколих, надникнах навсякъде, където реших, че може да има указано площад „Португалия“, нц, няма.

Това е историята всъщност. Напоследък съм на вълна нови опорни точки, а и нали като няма това, което искаш, винаги може да се намери нещо почти същото. Докато чакам Португалия да ми се случи (или аз да си я случа, по-еманципирано звучи), защо да не я открия в собствения си град. Не успях, но си спомних – спомних си някакви отминали неща и за пръв път от много време не призовах носталгията с тях. Напротив, хубаво ми стана. Че нещо ми се е случило на тази необозначена, но все пак португалска по свой си начин територия в собствения ми град. Че нещо ми се е случило и че си го спомням. Че споменът е хубав.

Пътят наобратно разчертава мислите ми така: юни заплита мислите, юни хич не прилича на лято, и това хем ме радва, хем не. Дъхът на липите се смесва с цигареното ми издишване, с рошавата ми коса, с прекалено дългия бритон, с паяжините по старите къщи, които са ми снимки по навик. Изведнъж ми се приисква да е истинско лято. Да усетя смяната на сезоните, както пеят Arcade Fire. Да го заобичам най-накрая това време. Да се сдобрим. Замислям се, че не обичам лятото само тогава – в момента, в който си тръгва. Обичах го само тогава. Обичах. Позволявам си миналото време.

1.jpg

 

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s