ДНК. Буковски мисли красивите жени за трудни, пък те не са. Китодар спасява хора от самоубийство с Коледен триптих. Баба и дядо оцветяват вечерята с жокер: помощ от публиката. И приличат на бабата и дядото на Моника – когато дядо ѝ се прибира с думите: “Зад блока садят Разград.” “Да не е райграс?” “Да бе, същото!” Рефлексии по Вонегът, Чехов и Роалд Дал. Гоблени. Влюбване на въртележка. Носталгия по захарния памук, момичешките кордели и надеждата. Мракобесието, което удобно зовем социализъм. София, която познавам само по знаци, толкова пъти се е преоблякла в последните години. София, която може – и нерядко е – тъжна. Йосиф Сърчаджиев след инсулт – в сцена без думи, която първо ме присеща за лято, свобода и естетика, после за бащите на другите и накрая за моя баща. После идват сълзите.
И най-накрая, но и най-важното: благодарна съм на тези хора, които са независими в изкуството, които странят от комерса, които не се страхуват да не са протектирани, протежирани. Не се страхуват да са ничии. Към това се стремя. Такава искам да бъда, когато порасна.
времето тук блика на тласъци – като петрола 