Драски и шарки

ДНК. Буковски мисли красивите жени за трудни, пък те не са. Китодар спасява хора от самоубийство с Коледен триптих. Баба и дядо оцветяват вечерята с жокер: помощ от публиката. И приличат на бабата и дядото на Моника – когато дядо ѝ се прибира с думите: “Зад блока садят Разград.” “Да не е райграс?” “Да бе, същото!” Рефлексии по Вонегът, Чехов и Роалд Дал. Гоблени. Влюбване на въртележка. Носталгия по захарния памук, момичешките кордели и надеждата. Мракобесието, което удобно зовем социализъм. София, която познавам само по знаци, толкова пъти се е преоблякла в последните години. София, която може – и нерядко е – тъжна. Йосиф Сърчаджиев след инсулт – в сцена без думи, която първо ме присеща за лято, свобода и естетика, после за бащите на другите и накрая за моя баща. После идват сълзите.

И най-накрая, но и най-важното: благодарна съм на тези хора, които са независими в изкуството, които странят от комерса, които не се страхуват да не са протектирани, протежирани. Не се страхуват да са ничии. Към това се стремя. Такава искам да бъда, когато порасна.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s