тръгвам
(дъждът размества баланса)
но тези бягства, дълго чакани,
мокрят лицето ми безвиновно.
пътувам по безкрайни артерии,
разтапям нишката на всичкото тогава,
калдъръмът под краката ми
реди посоката,
а жълти, жълти къщи
обикалят и прегръщат.
кепенците – вехти очи,
през които слънцето мързеливо припява
шансона на тази дълго мечтана земя.
солта по паважа повлича
всички лоши поличби
и морето е въздух.
а там, където липсва море,
нищо друго не ми липсва.
(толкова, че не ми се връща)
но ако само знаех, че
завръщането ми те крие в шепи,
бих се затичала
(макар че хич не бягам вече)
защото само тук
мога истински да бъда намерена
времето тук блика на тласъци – като петрола 