lunch break

тръгвам
(дъждът размества баланса)
но тези бягства, дълго чакани,
мокрят лицето ми безвиновно.
пътувам по безкрайни артерии,
разтапям нишката на всичкото тогава,
калдъръмът под краката ми
реди посоката,
а жълти, жълти къщи
обикалят и прегръщат.
кепенците – вехти очи,
през които слънцето мързеливо припява
шансона на тази дълго мечтана земя.
солта по паважа повлича
всички лоши поличби
и морето е въздух.
а там, където липсва море,
нищо друго не ми липсва.
(толкова, че не ми се връща)
но ако само знаех, че
завръщането ми те крие в шепи,
бих се затичала
(макар че хич не бягам вече)
защото само тук
мога истински да бъда намерена

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s